Кога за последно останахте сами със себе си? Не, не говоря за лятната почивка, когато се откъсваме от работата в офиса и готвенето на петъчната леща вкъщи. Говоря за дните, в които бягаме от това, което ни се налага да бъдем, за да плащаме сметки, да пращаме децата си в хубави училища и да си купуваме рокли, душ гел със златни частици и сочни домати. Не говоря и за това, което трябва да бъдем, за да може снимката ни в Instagram да събере колкото се може повече харесвания, или пък за това, което ни увлича, защото така сме си построили живота през последните години. Става дума за дните, в които оставаме… само по себе си.
Събуждам се в събота. Сама съм за седмица. Имам цялото време и пространство в тази вселена на разположение. “А сега… трябва да си направя кафе и да си измисля нещо за закуска… “
И тогава го чувам за първи път. Не! Нищо не трябва! Може да закусваш, ако си гладна. Ситостта на нито едно дете или мъж не зависи от теб. Ти разчитай на инстинктите си. Ако си гладна – яж. Ако си жадна – пий! Но по дяволите – нищо не трябва!
Това че е сутрин и току-що си станала, не значи, че трябва да пуснеш кафе машината.
Може и зъбите да не измиеш.
Да не си преоблечеш пижамата.
Може да не поливаш цветята.
В никакъв случай не е нужно да бързаш.
Искаш ли да идеш на тренировка – иди.
Ако не искаш – недей.
Дразнят те неизмитите съдове – подреди ги в миялната. Ако ли пък не – зарежи. Няма да дразнят никого, освен теб и никой освен теб няма да ги подреди.
Нищо да не трябва се оказва много тежко. Защото когато нищо не трябва, всъщност имаш свобода. И колкото и всички да примираме за нея, почука ли на вратата ни (не че трябва да й отваряме), но се оказваме неподготвени. Неподготвени за това колко много имаме да пълним в тази свобода. Защото обичайно сме си запълнили ежедневието особено стриктно – разделено е по часове, ангажименти, степени на натовареност. И в един момент просто нищо не трябва…
Човек е това, което прави, когато никой не го гледа.
Ако не трябва да се съобразяваш с това какво ще си помислят колегите, танцуваш като че те преследват пчели. Но обикновено трябва, нали? И се съобразяваме, докато леко се поклащаме наляво-надясно, казвайки елегантно “Наздраве” на шефа и бизнес партньорите. И само вътрешно и в мислите си трещим по магистралата в ритъма на звездовищна Бионсе.
Ако не трябва да си майка, от чийто език и поведение децата се учат, ще напсуваш вулгарно, така че да го усети чак лелята на село, тези, които правят ремонта на “Графа”, тези, които слагат стръмните рампи за колички на подлезите, тези, които къртят в неделя в 7 часа, тези, които паркират на инвалидните места, без да са инвалиди, тези, които ръсят много малко захар и стафиди на козунаците, и тези, които продават литър вода за 11 лв. Но всъщност така не трябва, затова само кимаш неодобрително с глава, цъкаш с език и слагаш хаштаг съсипахаятаядържава.
Ако не трябва да търпиш заради детето, би му теглила една майка и на тоя идиот у дома, който хрантути на дивана, пие бира и не ти е казвал, че си красива повече от година, нали? (Ето това обаче е нещо, което наистина не трябва да се търпи!)
Седем дни са абсолютно достатъчни на човек, за да си почине пълноценно и да си отговори на някои въпроси. Важни въпроси.
След тренировка, не бързам, защото никъде не трябва да ходя. Раз-хождам се; раз… като наляво, надясно, накъдето ми видят очите. Слушам музика. Събух си обувките и походих боса, защото никой не е казал, че трябва все да ходим обути. Купих си сладолед. Да, за закуска. Кой казва, че трябва винаги да е омлет с авокадо? Седнах под едно дърво и си го изядох бавно и с наслада. Нищо че не трябва една дама да сяда така в калта…
Прекарах дните си сама, прекарах ги с приятели, пих вино, смях се със сълзи в очите, смях се до скимтене и до неспособност да извадя какъвто и да било друг звук от себе си. Танцувах рап, хоро, валс. Танцувах боса. Танцувах с мъже, с жени, с балон. После седнах на пейка и треперех от студ. Малко търках клепачите от умора. Давих махмурлука в шкембе, след което отново слушах музика и танцувах. Опитах се да спя до късно. Едвам успявах до 9. Все пак не трябваше да правя толкова много неща, че кой да ти спи. Не си слагах грим. Ходех гола у дома. За навън пък си слагах от всички продукти, които имах. Защото не трябваше да бързам и имах цялото време на света да се гримирам. Казах неща, които не трябваше. Четях книги. Много – в метрото, на работа, докато вървя по улицата… Направих чудна вечеря за приятелки (ама, както си трябваше!).
Когато нищо не трябва, можеш да се радваш на единственото, което имаш със сигурност в този живот – момента сега. Нямаш никакви мисли за утрешния ден или за деня след него. Изобщо не знаеш дори дали ще има след утрешния ден. Изцяло си се потопил в настоящето. Да бъдеш, да СИ тук.
Рядко ни се случва да сме в настоящето. Все трябва да предвиждаме, да организираме, да планираме, да съобразяваме. Трябва да предвидя кога ще сложа ваксината на детето – да не е болно, да не е преди отпуската, но да е преди септември… Трябва да тръгна по-рано, за да мина през бензиностанцията… Трябва да купя хляб на връщане от работа… Трябва да пиша на онази дама за интервюто, трябва да отменя часа за зъболекаря, за да ида на гинеколог, трябва да купя билети за влака, за да не свършат… Трябването е заболяване, вирус някакъв, от който всички страдаме, а някои дори не го осъзнаваме. Трябването се събужда с алармата сутрин, напада ни през целия ден с неочаквани мисли, докато си седим кротичко в тоалетната, под душа или с органайзер в ръка, ръчка ни на заспиване и понякога дори идва в съня ни.
Късането на трябва връзките е трудно.
И може би е така, защото не трябва да ги късаме съвсем.
Защото живеем всички заедно на това кръгло кълбо, в този град с множество прахови частици. И все нещо ще трябва да дадем, за да получим. С все нещо е редно да се съобразим, за да имаме и своите привилегии…
Но е хубаво единственото трябва, което трябва да ни е важно, да бъде да се освободим от трябването. Поне за 7 дни… После трябва да стане по-лесно. И става!