Поводът за написването на тази статия е разпространяваната по телевизията, в малки книжки и пресата информация, че Търговище е наследник на античния град Мисионис, който през средновековието приема името Косово. За Мисионис вече изказахме своите аргументи, а сега тук сме длъжни да поясним и какво име е носило средновековното българско селище в м. Парка.
Преди около две седмици по идея на една от политическите сили снимачен екип направи филм за Търговище и околностите му с дрон.
Кратката му версия можете да видите ТУК.
Местността Парка се намира на 7 км западно от град Търговище. Крепостта се издига върху малко възвишение над десния бряг на река Врана в пролома Дервента, известен още като Боаза.
Майор Никифор Богданов /Никифор Йорданов Богданов/ е един от първите бойни авиатори в света. Роден е в Търговище на 3 октомври 1886 г. Дипломира се в Школата за подпоручици в Княжево и служи в 9-и пехотен Пловдивски полк. Той е един от първите трима дипломирани военни авиатори на България, преминали обучение в летателното училище на Луи Блерио в Етамп край Париж през 1912 г.
През Балканската война е в състава на Първо аеропланно отделение към 2 – ра армия, обсаждаща Одринската крепост. Участва в първата бомбардировка над Одрин в интернационален екипаж /16 октомври 1912г./ и в първия едновременен полет във военната авиация /26 януари 1912г./. Има принос в щурма за завладяване на Одринската крепост /1913г./.
През Междусъюзническата война Никифор Богданов е командир на 3-то аеропланно отделение, базирано на летище Серес. За проявена летателна дейност над противника поручик Никифор Богданов е награден с орден "За храброст"- ІV степен.
До края на Първата световна война участва в бойните действия на фронта като командир на 2 – ро аеропланно отделение, действащо между връх Каймакчалан и Дойранското езеро.
Умира на 9 август 1929 г. в София.
Снимка и информация: РИМ - Търговище
27 юли 1863 г. е своеобразният рожден ден на възрожденското училище „Св. Седмочисленици“ в гр. Търговище, „здание каквото сега засега във всичка България второ няма“ (П. Р. Славейков).
Уважаеми съграждани,
Не мога да не споделя с вас огромната си радост, че макар и след тринадесет години, вие имате своя нов Храм „Св мчци София, Вяра, Надежда е Любов“.Огромна е радостта ми и за това, че всичко се случи с участието на не малко Добри, сърцати хора, които показаха, че и в Търговище българският дух е жив, че милеят за родния край и с готовност правят всичко, коeто e в техните възможности. Щастлива съм, че на дело усетих тяхната съпричастност към дългогодишните ми усилия да направя нещо добро за своите съграждани, за родния край и не само, за да го има този Храм на духовността.
Аз срещнах моите нови съмишленици и получих подкрепата за пореден път на приятели, които бяха неотлъчно до мен и ми даваха сили да продължа в тези дълги и много трудни за мен години. Започвам с арх.Вичка Стоянова, която от самото начало е непрекъснато до мен, направи ПУП, непрекъснато съм ползвала безценните й консултации, участва в решаването на безброй проблеми, вършейки дори несвойствени неща. Инж.Христина Стефанова – генерален пълномощник на конструктора инж.Г.Барзов. Без да жали оскъдното си свободно време, въпреки огромните проблеми, които я следваха, от 2006г. нито за миг не позволи да се случи нещо неправомерно, без контрол. Какво да кажа за безценното приятелство на д-р Янка Стоянова. Колко разбиране, колко всяческа подкрепа – и морална и със средства, и то многократна! Въпреки голямата си служебна и друга заетост, тя винаги намираше време, за да ме подкрепи в трудни моменти, да помогне с каквото може. Ярък пример за перманентна съпричастност. Именно с нея накрая, след завършване на всички ремонти, десет часа се трудихме на Параклиса. Събирахме и пренасяхме сено, михме безброй пъти фугиращите смески, пренасяхме икони, пейки, маси, подреждахме. Благодаря ти, Приятелю! Благодаря ти за всичко! Благодаря ти и за това, че лекуваше Душата ми! Благодарна съм и на Пламен Цаков за дарените материали, за възможно най-високите отстъпки на закупуваните строителни материали. Неоценима беше и помощта с транспорт, което понякога беше непреодолим проблем, поради отдалечеността на Храма. Благодаря за всички съвети по най-различни проблеми. Не мога да не благодаря и на още един приятел – инж.Дечо Дяков, чийто богат опит винаги идваше на помощ. Много бяха проведените консултации, много безпокойство и усилия му костваше намирането на различни майстори, но накрая успявахме. Благодарна съм и за направените дарения. Благодарна съм на Генчо Генев за оказаното съдействие и заделени строителни материали за завършване на комплекса. Благодаря на братя Илиеви за дарените средства, за дарените каменни плочи – направения с тях цокъл най-сетне краси параклиса. Дарения от моя близък Иван Златев от София качествен и скъп гранитогрес след две години престой също украси пода на параклиса. Хиляди благодарности за усилията и вложените не малко средства за закупуване и транспортиране до Търговище. Благодаря ти, Ванко! Да са живи и здрави всичките ми приятели от цялата страна, които не ми отказваха своята помощ и всеки изпращаше спешно каквото може, а други даваха средства назаем и така нещата вървяха.Неоценима и непрекъсната е помощта и даренията на моите любими нови съседи Иван Китанов и прекрасната му съпруга Елена – моя ценен съветник по озеленяването. А какво да кажа за моите невероятни приятели Гинка и Георги Георгиеви, които също от самото начало и до сега ме подкрепят всячески. Много са подаръците за храма – и икони, и пейки, и вази и свещи. Благодарност и за гостоприемството в близко намиращата им се до Храма вила, за да свършвам повече работа, а не да пътувам напред-назад. Безспорно най-големи грижи за Храма, откак съществува и досега, вместо липсващите собственици, разбира се полагаха съседите Катя и Йордан Ангелови. Благодарение на тях Параклисът винаги беше чистичък и спретнат, имахме посадени цветенца, окосен екзистенц минимум около храма, елхички за Рождество, украса и яйчица за Възкресение, храмът беше отворен и приемаше своите гости. Хиляди благодарности за всичко сторено във времето в т.ч. и за дарените суми. През това незабравимо лято срещнах и още едни стопани на храма – прекрасното семейство Йорданка и Николай Божилови. Каква Вяра, Надежда, Любов, желание за служене на Бог и Доброто! Сякаш храмът е наименуван на техните Вяра, Надежда, Любов. С какво старание обслужват Храма – направиха чудесно прагче на входната врата, тяхна доброволна грижа е всичко необходимо да се случи там. Мъкнаха от голямо разстояние туби вода, за да не загинат цветенцата, садиха нови. Всеки празник, събота и неделя Параклисът е със широко отворени врати и всеки може да го посети. Щастлива съм , че ви имам, мили хора, щастлива съм, че ви срещнах! Да сте живи и здрави! Моля Бог да ви помага във всичко и винаги и да бди над Вас! Нека да се множат стопаните на Храма, за да го има!
Не мога да не благодаря и на представители на Община Търговище – на Асен Чакъров, който миналата година преобрази мястото. Надяваме се, че за храмовия празник – 17.09.2015г. пак ще отделят време да окосим и почистим наоколо, за да посрещнем като гостоприемни и добри домакини очакваните гости от цялата страна.
С особено задоволство искам да напиша за новите си приятели, които направиха чудеса, за да е Храмът това което е сега – невероятно красив, зоваящ и очакващ своите посетители. Търсейки Таньо Танев, попаднах на невероятния му асистент – Мирослав Панов. Говорихме по телефона, дори не се видяхме. Споделих някои проблеми, свързани с храма, за искреното ми желание да направя нещо добро по моему за родния край, за хората, за духовността. Не беше нужно да говоря много – бях разбрана бързо и точно, както става при хора с близки ценностни системи. В негово лице срещнах съмишленик. Обеща ми да предаде молбата ми за съдействие на г-н Танев и го е направил, както се оказа, по най-удачния начин. Реакцията беше бърза. Съобщиха ми, че поемат екстериора – окосяването на мястото, оформянето на дърветата, поставянето на външната топлооизолазия на храма без апсида и купол, измазване в т.ч. с органична (драскана) мазилка на целия храм, със силиконов фасаген местата за храмовата икона и надписа, поставянето на гранитогреса пред сградата, направата на каменния цокъл. Спомних си думите на Хайтов - „Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто - да го направиш“. При тях всичко се сля в дела. Появи се техн.р-л Георги Емилов – „Жоро Фурията“, както аз го нарекох. Това невероятно момче правеше невероятни комбинации, невероятна организация и нещата вървяха. Косихме, лепихме изолация, мазахме – за всичко беше помислено, за всичко се появяваха точните майстори и правеха чудеса. Никога няма да забравя новите си приятели, които за две седмици постигнаха невероятно много неща. Най-дълго през цялото време работиха Андриан и Васко. Ще помня леко саркастичната, по детски чиста усмивка на Андриан и сръчните ръце на този 26-годишен младеж Васко Добродушко - готов да помогне винаги на всеки и за всичко. Шофьорът Екрем „Братчеда“, който сутрин ни събираше и вечер ни довеждаше обратно, пътувайки с весели закачки и смях. За органичната мазилка към основната група се присъединиха Хасан, Исмаил, Халил и Шакир. Работеха като факири. Радвах се, гледайки как заедно християни и мюсюлмани с любов преобразяваха този Храм на духовността. Това беше моята мечта – Храма да бъде за всички, които вярват в Бог и Му служат. Щастливият случай ме срещна и с Петя Петкова и Лъчезар Ламбов, които поеха интериора – трябваше да поправим безобразно изпълнената, нехомогенна, неставаща за нищо, трислойна мазилка за изографисване. Решиха да шкурят целия храм. Гледах страховито високо 6 метра скеле и майсторите – младежи със шкурките, задушаващи се от невъобразимия прах. След това следваше грундирането с дълбокопроникващ грунд и накрая нанасянето на самата мазилка. Митко, Николай, Деян и Милен, тези прекрасни младежи, свършиха толкова много неща, толкова много работа и то как! Възхищавах се и на невероятно добрата организация на целия процес, който продължи само пет дни, но Храмът светна с целия си блясък. Оставаше да изпишем името на Храма и да изобразим храмовата икона на фасадата. Нужна беше помощта на специалисти. Зограф в момента нямахме. Обърнах се към рекламните агенции. Първо към Стела и Диана. Отново невероятно приятна и ползотворна среща с тези мъжки момичета. Впечатли ме възхитителната организация, експедитивност, точност, прецизност. Докато кажа надписът за нишата с определено специфично изпълнение и трите красиви указателни табели бяха готови. Плени ме рядко срещаната тяхна съпричастност. Заедно с художника Николай Ангелов, на когото също изказвам благодарност, и по негов съвет се обърнах към Емил Пасков. Използвайки възможностите на компютърната техника веднага изработиха и ни предложиха макет на храмовата икона и надписа. След една седмица беше монтирано и красеше Храма. Ето колко прав е народът – „Сговорна дружина планина повдига“.
И тъй Храмът е готов и ви очаква. Възползвайте се от всичко, което е дарено преди всичко на вас! Накрая бих искала да ви уведомя, че остават още не малко неща за правене, за да го има цялостният прекрасен комплекс, проектиран от световно известните арх.Хр.Чокова, инженер-конструктор Г.Барзов и ел.инженера Л.Аладжем. Остава до изградим навеса за братски трапези и обреди, помощно помещение за инвентар, църковна утвар и др.. Трябва да построим нова външна тоалетна за посетителите, да съградим чешма и аязмо за чудотворната вода, да направим проектираните алеи и паркинг, подходяща ограда и озеленяване. Вярваме, че всичко ще стане отново с общи усилия и разчитаме на вашата съпричастност.
Възползвам се от възможността да ви поканя на храмовия празник на 17.09.2015г.. Допълнителна информация ще бъде дадена на моб.телефон 0876 811 880.
С уважение и обич: Надежда Сербезова и Инициативен комитет
Ha 14 aвгycт 1934 г. в Дъpжaвeн вecтниĸ e oбнapoдвaнa Mиниcтepcĸa зaпoвeд, c ĸoятo гpaд Ecĸи Джyмaя e пpeимeнyвaн нa Tъpгoвищe.
B ĸpaя нa 20-тe гoдини нa XX вeĸ oбщecтвeнocттa в Ecĸи Джyмaя нaдигa глac зa пpeимeнyвaнeтo нa гpaдa. Интepecнo e, чe пoчти ниĸoй тoгaвa нe oдoбpявa имeтo Tъpгoвищe, тъй ĸaтo нe звyчaлo блaгoзвyчнo. Изĸaзвaт ce мнeния гpaдът дa ce ĸpъcти Paзбoйнa, Mapингpaд, Mизия, Cбopинo, Cлaвeйĸoвo, Липoвгpaд, Липeнa, Kитeн.
B ĸpaйнa cмeтĸa ĸoмиcия oт иcтopици, oбщecтвeници, жypнaлиcти и гpaждaни пpeдлaгa нoвoтo имe нa гpaдa дa e Tъpгoвищe, ĸoeтo e нaй-близĸo дo бyĸвaлния пpeвoд oт тypcĸи eзиĸ нa Ecĸи Джyмaя – cтap пeтъчeн пaзap, тъpжищe, cбopищe и ce cвъpзвa c тъpгoвcĸaтa нacoчeнocт нa гpaдa.
На 14 август 1934 г. в Държавен вестник е обнародвана Министерска заповед, с която град Ески Джумая е преименуван на Търговище, информират от Регионален исторически музей Търговище.
В края на 20-те години на ХХ век обществеността в Ески Джумая надига глас за преименуването на града. Интересно е, че почти никой тогава не одобрява името Търговище, тъй като не звучало благозвучно. Изказват се мнения градът да се кръсти Разбойна, Маринград, Мизия, Сборино, Славейково, Липовград, Липена, Китен.
В крайна сметка комисия от историци, общественици, журналисти и граждани предлага новото име на града да е Търговище, което е най-близко до буквалния превод от турски език на Ески Джумая – стар петъчен пазар, тържище, сборище и се свързва с търговската насоченост на града.
Hа 20 декември 1943 г. в село Ястребино са разстреляни 18 души, от които шест невръстни деца и двама старци - Петър и Стоянка Калайджийски с трите им деца: Надежда - на 12 г., Иван - на 9 г. и Стойне - на 7 г.; Иван и Марийка Димитрови, заедно с по-малките им деца близначките Ценка и Цветанка - по на 13 г.; Лазарка и Петко Стоичкови с 11-годишната им дъщеря Димитринка; Мара и Рангел Дончеви; Станка и Димитър Богословови и дядо Стойне на 75 г. и баба Наста на 70 г.
Подпоручик Константин Йорданов доубива след екзекуцията, извършена от картечна рота, тези, които още дишат. Той имал заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира близките само на нелегалните, но явно се е престаравал и разстрелял жените и децата наред с мъжете.
Командирът на полка не очаквал това и изгубил ума и дума, като чул за извършеното. Малко след разстрела идва заповед той да бъде отменен, донесена от офицер с мотор. Редовна българска армия, а не полицейски сили извършват убийствата.
По материали на Блиц и webcafe.bg
Снимка: Цветанка Максимова
Познаваме ли символите на Търговище? Какъв по-добър повод да си припомним отговора на този въпрос от деня, в който ще честваме първия официален празник на Търговище.
Двата основни символа на града са знамето и гербът на Търговище.
Знамето на Община Търговище е бяло и символизира чистота, справедливост, щастие, е записано в Наредбата за символиката на Общината. Върху него вляво е изобразен гербът на града. Отскоро то се вее наред с българския трикольор и знамето на Европейския съюз до околовръстното на града.
Гербът на Търговище е официален общински символ, израз на местното самоуправление и местната администрация. В него са вградени три основни елемента: грифон, фонтан и порта. Грифонът е митично същество с глава, криле и нокти на орел и тяло на лъв. Символизира обединената сила на орела и лъва. Символ е на слънцето, небето, светлината на зората, която се превръща в злато. Грифонът символизира бдителността като пазител на съкровищата. Означава мъдрост и просветление. Стилизираният фонтан символизира вечността. Чрез фонтана и извора се изразява вековният стремеж в посока “напред”. Осигурява се и присъствие на търговищките минерални извори. Портата в горната част на знака рамкира герба като арка и символизира панаирните порти и гостоприемството на града.
Снимка: Ивайло Стоянов - panoramio.com
Настоящата 2016 година е важна и специална за Търговско–промишлена палата – Търговище – навършиха се 20 години от нейното учредяване. Период на усилена и системна работа за формиране на добри условия за бизнес и оказване на подкрепа на своите членове, успешна делова работа с местните власти, образователните институции, нестопанския сектор и всички други структури на обществения живот в региона.
Търговско–промишлена палата – Търговище е продължител на историческата традиция на дейността на Търговските палати в България, в област Търговище.
Началото е през 1895 година, след влизане в сила на закона за търговско- индустриалните камари и правилника към него. Ескиджумайска /Търговищка/ и Османпазарска /Омуртагска/ околии са в обхвата на Варненска търговско-индустриална камара, а Поповска околия е в обхвата на Русенската Търговско-индустриална камара. В първата сесия на Варненска търговско-индустриална камара на 11 юни 1895 година от Търговище е взел участие Никола Калев. От гр. Попово в учредителната сесия на Русенската Търговско-индустриална камара участват братя Михалеви и Парашкев Димитров. По-късно и тази околия преминава в обхвата на ВТИК.
През целия период на дейност на камарата до 1948 година местните занаятчии и индустриалци активно са се ползвали от предоставените услуги, търсели са подкрепа и закрила на своите интереси.
Широката просветна дейност на камарата се е изразявала в поддръжка на професионалното образование в региона – организира курсове и занаятчийски училища. Още през 1904 година в Класното училище «Св. Седмочисленици» се открива и първи професионален клас по шивачество.
През 1926 г. в гр. Търговище започва да функционира Допълнително занаятчийско училище „Любен Каравелов”, което съществува до 1948 г. Голяма заслуга за неговото създаване и уреждане има местният занаятчийски деятел Жеко Дончев, майстор - обущар. През 1928 г. училището е преобразувано в Държавно допълнително занаятчийско училище с двегодишен чирашки курс и влиза и в официалните публични годишни отчети на Варненската търговско индустриална камара. То е седмото по ред, което Варненската търговско индустриална камара открива след тези във Варна, Велико Търново, Шумен, Габрово, Разград, Провадия, а по-късно такова се открива и в Попово. Обучението в него става задължително и безплатно за всички чираци, съгласно Закона за организиране и подпомагане на занаятчиите и Закона за търговията и промишлеността.
В съществуващите документи е отбелязано, че първият директор, дългогодишния търговищки учител Антон Христов, оглавява училището от 1926 до 1932 г. като същевременно е и лектор в него. Назначен е със заповед на Министъра на търговията, промишлеността и труда, след решение на Варненската търговско- индустриална камара. Училището се помещава в собствена сграда, отпусната за вечно ползване от търговищката градска община. Това е сградата на старо възрожденско, бивше начално училище „Любен Каравелов”, известно като „килимарското”, „дюлгерското” или „вечерно-чирашкото” училище. То получава субсидия и от общината. Към издръжката се прибавят събраните училищни такси, таксите за калфенски и майсторски изпити, налагани глоби за неизвинени отсъствия.
Варненската търговско-индустриална камара защитава интересите на занаятчиите, организира обучението им, провежда изпити за признаване на квалификация. Всичко това се прави с цел модернизиране и повишаване дееспособността на производството. Чрез временните занаятчийски курсове и Допълнителното занаятчийско училище, Камарата дава шанс на младите хора от гр. Търговище и Търговищкия край, които имат ограничени финансови възможности да се обучат, да усвоят полезни за времето си професии и да успеят в живота. Усилията на Варненската камара в областта на специализираното обучение дава реални резултати, подготвяйки младежите от Търговище и региона за успешна кариера, разширяване кръгозора им и допринася за тяхното развитие, което съдейства за преодоляване на изостаналостта в българското стопанство и за модернизацията на занаятите, търговията, индустрията на Търговищкия край.
Много от занаятчиите в града вземат майсторски свидетелства в резултат на специално организирани професионални курсове по линия на Варненската ТИК или от местните занаятчийски сдружения. От началото на ХХ в. до 1939 г. в Търговище са проведени 14 на брой курсове по различни видове занаяти.
Можем да отбележим, че един от председателите на ВТИК - Боян Абаджиев /1931-1944 г./ е роден и израснал в гр. Омуртаг.
Това на кратко, в исторически аспект, е дейността на палатите на територията на областта.
Следващия път ще ви запознаем с новата история на Търговско–промишлена палата – Търговище.
Снимка: Архив
На 14 април 1928 г. светва първата електрическа крушка в Търговище. Месец по-късно е електрифициран и първият обект от общоградско значение – панаирът. Първата година от своето съществуване отдел „Електроснабдяване” завършва с 927 акционери – търговци, занаятчии, земеделци, чиновници, учители, работници, дружества и организации, градската община и Популярна банка.
На 1 юли 1927 г. в гр. Търговище започва строежът на електроцентрала и пикетирането на електроразпределителна мрежа, след като две години по-рано /февруари 1925 г./ Градската община дава концесия на Популярната банка за строителство.
През 1928 г. са направени 720 частни инсталации по домовете, магазини и учреждения с 5040 лампи, с обща инсталирана мощност 151 квч. Електрифицирани са 23 занаятчийски работилници, по улиците светват 255 лампи. През 1930 г. е електрифицирана и железопътната гара в Търговище.
Техническите планове на машинното отделение са изготвени в Ашафенбург /Германия/ от фирмата “Гюлднер моторен верке“ и от “Машинен фабрик АГ“ /Будапеща/. През 1928 г. германската фирма „Саксенверк” доставя мотора, а Акционерно дружество „Гюлднер”– генератора.Завеждащ електрическите съоръжения на централата при откриването и е Йордан Шиваров. Електрическата мрежа е дълга 24 320 метра. От 1932 г. са правени всяка година по малки разклонения, т.е. удължаване на мрежата с по едно или две междустълбия. Така през 1938 г. електрическата мрежа има обща дължина 28 870 метра при население на град Търговище 10 420 души, което показва, че на жител се пада по 2,77м. електрическа мрежа.
Числото на стълбовете, на които е построена мрежата е 793 броя, от които: дървени – 647 броя, железобетонни – 105 броя, 10 броя пилони и 31 броя железни релси. Общо в електрическата мрежа са инсталирани 373 броя целонощни лампи при обща мощност 5 050 kw и 8 броя полунощни с мощност 1 200 kw. През 1940 г. мрежата е дълга общо: 28 255 метра, като тук влизат и мрежата за пролетния панаир, която е под напрежение само 7 дни в годината и онази, собственост на гарата и държавния разсадник.
Сградата на електроцентралата е построена на източния край на общинско място в кв. 79 в центъра на града /дн. Младежки дом/. Мястото е удобно за целта, тъй като е близо до реката, което осигурява в кладенеца достатъчно вода за охлаждане на моторите. С решение на общинския съвет от 28 юли 1932 г. на Популярната банка е отстъпено общинско място северно от електроцентралата на ул. “Христо Ботев“ и ул. “Иван Вазов “ за построяване на баня, градина и басейн. Четири години по- късно е открит плувен басейн при електроцентралата. През 1936 г. се монтира втори двигател, изграждат се и три трафопоста, чрез които се задоволяват нуждите на занаятчийските работилници в Търговище. Започва и денонощната работа на електроцентралата. Дотогава подаването на ток се преустановява в 24 ч. през нощта. Служителите на Популярната банка трябва да следят силнотоковите проводници да не минават близо до балкони и прозорци на частни и обществени здания, досегаеми от човешка ръка.
Текст и снимка: Регионален исторически музей Търговище
На 27 юли Славейковото училище – една от емблемите на Търговище, ще отбележи 153 години от откриването си.
Честванията ще бъдат обединени със 170-годишнината от светското образование в града през октомври, каза за TargovishteBg.com директорът на търговищкия музей Магдалена Жечева.
Емблематичната сграда е разположена в старинната махала Вароша. Инициативата за построяването на училището е на местните даскали Спиридон Грамадов и Янко Деветаков и датира още от 1860 г. Негови строители са известните тревненски майстори Димитър Сергюв и Уста Генчо Кънев. Във вътрешното архитектурно оформление взема лично участие известният възрожденски просветител Петко Рачев Славейков, който учителства за кратко в града. Този негов принос получава признанието на търговищенци, за които училището става популярно и като "Славейковото".
На 27 юли 1863 г. - в Деня на Светите Седмочисленици, с голямо тържество сградата е осветена. Специално за откриването му звучи и песен, посветена на школото, чийто текст е запазен и до днес, сподели Магдалена Жечева.
Славейковото училище е една от най-забележителните сгради от епохата на Българското Възраждане. То е не само знаково за града ни, но и за България. Самият Славейков е казал навремето „такова училище досега няма...“, разказа още директорът на музея.
Век по-късно старата училищна сграда е превърната в музей, а от 1971 г. е национален паметник на културата.
В Славейковото училище ние се опитваме да показваме най-интересното от нашите фондове. Тук могат да се видят камата на Куруто, енколпионите на Митрополит Андрей, чудесната ни колекция с оръжия, възстановка на възрожденска класна стая. Представяме и временни и гостуващи експозиции, поясни Жечева.
Малцина от жителите на град Търговище знаят името на реката, която минава през града, а още по-малко са тези, които знаят откъде извира тя. Затова с настоящите редове, ще се опитаме да запознаем любопитните с нейния кратък, но важен за района живот.
Река Врана е главният отводнителен канал на Търговищкия регион. Тя е една от неголемите реки в България. Родното й място е в района на село Тъпчилещово, което е разположено на 526 м н.в. в полите на Омуртагския рид. За начало й служи един малък извор, намиращ се на 580 м н. в., почти на седловината между върховете Саръ баба- Жълтият юнак, висок 613 м и Големия рът- 596 м. В миналото той бил известен с името Хайдушкото кладенче, а днес като Панайотово кладенче, по името на бащата на втория български космонавт Александър Александров - бай Панайот, който го поправил. От него надолу се оформя малък дол, който носи името Ада дере. Малко по-надолу, в него се влива втори дол, който събира оточните води от връх Чамлъка, а след още 500 метра в него се влива Килиджи дере, т.е. Глинесто дере, което събира сезонните води от обраслото с тучна трева било, наречено Ридо или Сърта. Оттук надолу реката носи името Чибурка - от старобългарската дума Чебър-дървен съд за течности, който бил закачен на старата чешма в Средната махала.
Малко преди да влезе в селото, реката приема още един поток. Това е водата, идваща от Дядостояновото кладенче и заедно минават под първия мост при Средната махала на селото, след който реката носи вече името Врана. След като излезе от село Тъпчилещово, тя протича спокойно през местностите Ливадите и Алчака, където приема водите от Голямата чешма и отточните води от южните възвишения, които служат за вододел на Врана и Вардунска река. След това с поредица от красиви меандри тя прорязва местността Чукуровец, като образува красива клисура. На изхода й водите на река Врана са хванати от язовирната стена на язовир Чукуровец. Там река Врана приема водите на Свинско дере и тези, идващи от Балабанлар пунар край село Презвитер Козма.
След язовира река Врана тече в източна посока, но след като пред нея изправи снага Преславска планина, тя прави рязък завой на север и се насочва към Дервенския проход. Преди да достигне до него, тя приема още водите на идващото от Поилището в м. Колибник суходолие - Райковец, както и тези от 5-те чешми в м. Пъстрите кладенци.
Точно при моста преди село Пролаз тя приема отляво водите на Шанлъ дере - Слънчовец, а след още 500 метра и на Карамфил дере. Отдясно пък се влива минаващият през село Пролаз Църковен дол.
След като навлезе в живописния пролом Дервента, тя приема отляво водите на Скритата вода, идващи от Голямата чешма при Пайдушко и, разбира се, Батановата вада, идваща от Водната дупка под канарата Марина скала, която се влива във Врана чрез два красиви водопада - Петопръстника и Големия скок.
Интересен сезонен приток на Врана се явявя и Бялата вода, която се спуска стръмно по южния скат на Острец, чиито води идват от Въртопите между Божурка и Пайдушко.
След като прореже красивите скални ритли, носещи името Крумови порти, река Врана излиза от пролома. На изхода му се намира ресторант Ловна среща, строен през 1927 г. По-късно през 1929 г. край него се оформя зона за отдих на джумалии, известна под името Парка. Като финал на тази инициатива през 1965 г. е открита и хижа Младост, до която водят три маркирани пътеки. Най-новата атракция е историческата алея по стария римски път, който води до античната крепост Мисионис и нейния наследник средновековното Крумово кале. За тях научаваме от намиращите се там Указателни табели.
След като излезе от прохода, реката преминава през широка речна долина, по която минава пътя Омуртаг - Търговище. Отляво тя е затворена от бърдото Драката, а от дясно я обгръща Узун орман - Дългата гора, зад която се издига централното било на Преславска планина. Местността от бърдото Узун орман да следващия мост на Врана е известна под името Юртлука. Предполага се, че тук е било някога старото селище Разбойна кариеси касаба, дало началото на днешния град Търговище. Затова, тук по реката, е имало множество долапи, воденици, тепавици и чаркове, от които се е съхранило името на Първи долап.
Малко след моста при Първи долап във Врана се влива Разбойненското дере.
След това реката минава спокойно през град Търговище, на края на който приема отляво водите на река Сива, които идват от чешмата Чортлян при Братово.
След като напусне града, пак отляво при Пробуда в нея се влива малката рекичка Кешка, после Ашири дере и най-пълноводният ляв приток Главница, на която е изграден язовир Съединение. Тя се влива във Врана срещу село Алваново.
Последният значителен ляв приток е Пакоша, който тръгва от чешмите на селата Звегор и Развигорово, към които се присъединяват Буховското дере и тези от Черенча и Средня. Той се влива във Врана, малко преди село Кочово.
По пътя си отляво Врана приема още няколко по-малки притока, като Кочовското дере, идващо от чешмата Капаклията; Осмарското дере, идващо от Манастирската чешма в Манастирски дол и последния ляв приток е Троишкото дере, носещо водите на Халваджийска чешма в м. Осмарски колони, при хижа Букаците.
От десните притоци на Врана заслужава да се споменат имената на Калайджи дере, което започва от извора Баш бунар в м. Хумата над село Стража. След като мине през село Осен, той носи вече името Осенка и се влива във Врана при село Надарево.
От билото на Преславска планина водят началото си и Отеки дере, Чобан дере и Боаз дере, които се вливат едно в друго и под името Дългачка река, а след това и във Врана при Кочово.
Последният десен приток на Врана извира от Пелин баир, откъдето водите от няколко чешми, се спускат надолу под името Акънджи дере, минават през селата Имренчево, Мостич и при Кирково се вливат във Врана.
Уморена, накрая река Врана се предава на своята по-голяма сестра река Камчия, при село Хан Крум.
От изворите си дотук, река Врана изминава 68 км и обхваща един водосборен район от 938 км2 .
Валентин Княжевич
Днес, 31 май 2016 г., се навършват 140 години от героичната гибел на Никола Симов - Куруто, знаменосеца на Ботевата чета.
Роден в гр.Търговище /в миналото Ески Джумая/ около 1845 година. От малък остава сирак и се сблъсква с несгодите на чирашкия живот. Основното му занятие е дребен кърджия /търговец/.
Тежките несгоди, с които се сблъсква в своя живот, възпитават чувството му на справедливост и борбеност. Правят го защитник на бедни и неоправдани, независимо от тяхната религиозна принадлежност. Върху мирогледа на Никола Симов особено въздействие оказва поп Сава Катрафилов, учител в Долномахаленското училище /1867 г./, посял бунтовните настроения в будните младежи в града.
През 1872 г. Ангел Кънчев основава Таен революционен комитет в Ески Джумая, част от комитетската мрежа на В. Левски. Никола Симов е сред учредителите. Разгромът на комитета през 1873 г. е преломен момент в живота на Никола Симов. Той е арестуван и изпратен в Русчушкия затвор, откъдето съумява да избяга. Пребивава известно време в Манкалия и Черна вода, от където се прехвърля в Румъния и се озовава в хъшовския център - град Браила в Румъния. Заедно с Никола Кючуков отиват в Букурещ и се установяват в печатницата на Л. Каравелов. Там Никола Симов се запознава с Христо Ботев. Сред хъшовските среди Никола Симов е известен със своята смелост, честност и справедливост. Там той получава прозвището Куруто /висок, слаб, сух/.
Включва се в подготовката на Априлското въстание и действа като изграден революционер, за което свидетелстват писмата на Тома Кърджиев. Заедно с Христо Ботев участва в подготовката на четата, готвеща се да премине река Дунав в помощ на въстанала България. На парахода „Радецки” се качва от Бекет. Христо Ботев лично връчва знамето на Никола Симов като го обявява за знаменосец на четата.
На връх Милин камък на 31 май 1876 година Никола Симов – Куруто пада тежко ранен при първото голямо сражение на четата с турската войска.
140 години изминаха от онзи трагичен ден от саможертвата на Знаменосеца. Никола Симов – Куруто има своето достойно и заслужено място в пантеона на националната всебългарска революция за свободата на България.
РИМ Търговище
Когато говорим за хайдушкото движение в Търговищкия край, веднага се сещаме за Никола Симов - Куруто, знаменосеца на Ботевата чета. Малцина обаче знаят, че нашият край може да се похвали и с цяла хайдушка чета. Това е Четата на Шумтилите. За тази чета се знае твърде малко и то най-вече от спомените на стари хора.
Всичко започва през 1856 г., когато над село Дългач се спуснала поредната епидемия - холерата. Жителите на селото избягали в гористата местност Гяурово, където следите от тяхното пребиваване стояли до 1964 г., когато въпросната кориябила изкоренена. От това се възползвали местните дерибеи Гьоч Мехмед и Кара Сали, които безпокоили често местните българи. Една от тях била баба Станка, която трябвало често да ги посреща като гости и да ги храни и пои до насита. От тях пострадал преди години Кара Добри, чиято сестра била отвлечена, а той - посечен при опита да я спаси. Този път те издебнали в гората хубавата българка - Руска, изгората на Димитър Коюолу, и я озлочестили. Сега вече чашата на търпението преляла. Димитър Коюолу, братовчедите му Димитър Карадобрев и Стоян Карадобрев, устройват капан на главорезите и им видяли сметката. Първо бил убит Гьоч Мехмед, а тялото му захвърлят в старата кория. Наскоро след това бил заловен и Кара Сали, който бил обесен на един кавак в местността Могилата. След това грабват калъча и хващат шумата. Дали затова или по-вероятно защото и тримата били внуци на Димитър Шумтила, малката им четастанала известна като Четата на Шумтилите. Тя била образувана по образец на тази на Кара Танас войвода, техен вуйчо. Състояла се от 10-12 човека от Дългач и околните села. За войвода бил избран Димитър Коюолу, роден през 1825 г. в Илаковрътските махали, а знаменосец станал братовчед му Димитър Карадобрев Велкоолу, роден през 1827 г. в махала Велковци, чийто дядо бил известния Велко байрактар от четата на Кършо войвода. В нея влизали още Стоян Карадобрев, брат на знаменосеца, братята Вачкоолар - хайдут Пенко и хайдут Танас от Ашиково, днес Певец. Имало и няколко човека от Кочово. За убежище им служили скалните манастири в м. Ак дере, а вода пиели от близкото Хайдушко кладенче, днес известно като Кьор пунар. Тяхното име носи и Хайдушки дол, местност северно от село Дългач в дебрите на Хайрет кору. През нея минавал пряк път от Шумен към Кочово и по долината на Калайджи дере, покрай Осен и Калково се спускал в Ески Джумая. По него пътували търговците за прочутия Ескиджумайски панаир, които често били обирани от хайдутите. Затова той бил известен още като Хайдут йолу - Хайдушки път. За него споменават в пътеписите си редица пътешественици, минали по него.Четата действа близо 15 години, от 1856 до 1870 г. Те били кадии на кадиите из Шуменското плато, Преславския, Върбишкия и Котленския балкан. Смелите хайдути всявали страх у поробителя и радост у техните жертви - българите. Най-голямата им акция била нападението над обоза, отиващ на прочутия Ескиджумайски панаир. След тази акция през 1870 год., следите на четата се губят. Последните сведения за тях са от Котленския балкан, където вероятно четата е разбита от преследващите я потери. Оцелелите се пръснали, кой където намери. Останал сам и ранен, войводата отива на панаира в Ески Джумая, за да потърси свои роднини, където да се укрие временно. Там обаче бил разпознат от едно турче, по изгорения от лула ментал /наметало, което принадлежало на убития от хайдутите негов чичо/ и бил заловен. По-късно осъденият войвода е изпратен във Видинския затвор, известен като Бабини Видини кули. Свидетелство за престоя му там е собственоръчно издълбания надпис “Д. Куюв” на една от стените в помещението за разходка. Но и там стените се оказват ниски за буйния българин. По време на една разходка, той успява да прескочи високите зидове и се хвърля в студените води на Дунава. Доказателство за това ни дава регистърът на затвора, съхраняван в ОДА - гр. Видин, където срещу името му пише - избягал. И наистина, след няколко години по румънски търговци на Ескиджумайския панаир той изпраща известие до близките си, че е жив и здрав. Изпраща им и малко пари, като казал, че в Балкана има скрити още много пари, но за тях ще мислят като му дойде времето. За съжаление обаче, още следващата година същият търговец донася вестта за неочакваната му смърт в Букурещ. Така си отива от този свят и този славен българин.
Братовчед му Димитър Карадобрев оцелява, но загубва окото си при защитата на знамето. Затова получава прякора Кьор Митю. По-късно обаче и той намира смъртта си от турски ятаган, по време на Освобождението на Ески Джумая, през януари 1878 г. Знамето на четата се пазело в къщата му до 1934 г., след което става храна на молците в стария скрин.
Валентин Княжевич
Сабя на руски офицер, участвал в Освобождението на Търговище, може да бъде видяна в изложбата в Славейковото училище.
„Много интересна е историята на тази казашка шашка. Тя е запазена от едно семейство в нашия град. Била е притежание на руски офицер, ранен при Освобождението на Търговище. Семейството поема грижите за него и в израз на благодарност, той им подарява тази шашка. Сега тя е притежание на Регионален исторически музей – Търговище“, разказа специалистът Йорданка Петкова.
Припомняме, че днес безплатно можете да разгледате експозициите в Славейковото училище и Хаджи Ангеловата къща.
Всяка събота и неделя част от жителите на град Търговище поемат към близката Преславска планина, наричана в миналото Дервент балкан. И още щом слязат от автобус №4, се срещат с величествената фигура на Белия кон, изправил снага над река Врана, върху източния склон на високия 541 м връх Острец. И напълно естествено си задават въпроса - кой е сътворил това творение и кога е станало това?
Много хора са се опитали да дадат отговор на този въпрос. Едни го приписват на човешката ръка и, за да го потвърдят, създават легендата за Хуба и нейния баща Кан Крум, основавайки се на близката крепост Крумово кале.
Ако това творение беше дело на този велик български владетел, то щеше да остави дълбоки следи в сърцата на хората и те щяха да му дадат подобаващо име, както на крепостта. За съжаление това не е така, а точно обратното.
Всеизвестно е, че топонимите, т.е. имената на местностите, показват техните природни особености, отразяват стопанския живот или културно-историческото наследство на местното население. Така например, височината, на която е изправил снага Белия кон, носи на топографските карти скромното име Острец или Сивриджа баир, което отговаря на неговия географски вид - Остър връх. Същото може да се каже и за съседния до Коня скален ръб, който носи името Коан каяръ или Пчелен камък, а близките Дядовълювите кошари носят името на своя собственик.
Тогава - защо името на Белия кон или само Коня липсва на старите карти и в емлячните регистри. Отговорът е ясен - защото това изображение е липсвало пред очите на местното население преди 100 г.
Това се подкрепя и от миналите покрай обекта пътешественици.
Защо известният френски геолог Ами Буе, който минава през Боаза в 1836 г., не го е забелязал?
Феликс Каниц, който пътешества с лист и молив в ръка и е оставил толкова много графики, е минал два пъти покрай него и също не е оставил сведения за подобно изображение.
На 28 юли 1884 г. - слънчев ден, на път от Ески Джумая за Осман пазар, днес Омуртаг, през Боаза минава К. Иречек, който търси изображение на конник, подобен на този в Мадара, за който му разказват в Ески Джумая, но също не споменава да е видял подобно творение като Белия кон.
Възможно ли е Карел Шкорпил, който през 1911 г. обикаля и описва подробно историческите обекти в този район, да не го е забелязал?
Разбира се, че не защото го е нямало. Защото Белият кон е едно прекрасно природно творение, създадено от великия творец - Природата, пред погледа на хората, само преди 100 години. Знаем и точната му рождена дата - 6 юли 1914 г. На този ден се излива пороен дъжд, който предизвиква най-голямото в историята на града наводнение. Придошлите води на река Врана отнасят 286 къщи, 57 дюкяна и отнемат живота на много хора. Тогава се оформя и природния феномен „Конят”.
За това научаваме от дядо Слави Вълчев Папазов, роден на 01.09.1867 г., чиито кошари са се намирали точно под Белия кон, където е днес къмпинг „Люляка”. Самият той се спасява от стихията, като се приютява с част от овцете си в съседните Тачови /Христо Топалов/ кошари, намиращи се нависокото, където е сега Профилакториумът. След като се оттеглят водите, той се завръща и с изумление установява творението на буйните води. Те затрупват и намиращата се недалеч от Коня свещена пещера Анна маара - Майчина пещера, в която местното неолитно население принасяло своите дарове. Дядо Слави умира на 90 години през 1957 г. Неговите спомени ни предаде синът му Васил Славов Папазов, починал през 1977 г. и неговият внук Спас В. Папазов, роден през 1934 г.
Същото разказват и наследниците на П. Топалов, който имал караджейка, недалеч от техните кошари, при днешния бент на река Врана.
Тези сведения потвърди и бай Делю /Недялко Велчев Михов, роден през 1936 г./, който още живее на 500 м от Белия кон в наследствения си имот. Това той научил от дядо Любен, овчар и козар, който умира на 114 г.
Към тези свидетели добавяме и наследниците на дядо Гатю, който имал воденица - Гятюва жерка, на южния склон на същия баир, на гърба на Белия кон; наследниците на Сивриеви, чиято воденица се намирала на мястото на игрището за тенис-корд в комплекс Белия кон, която била отнесена от наводнението; тези на Спас Узунов, който имал пчелин на мястото на днешния комплекс Рай; тези на Киро Собаджиев, който имал кошари, зад хотел Балкан и много други, които вече не са между нас.
Така че да спрем да създаваме нови легенди, а да приемем тази, създадена от природата преди 100 години.
Валентин Княжевич
На днешната дата - 5 ноември, преди 130 години геройски загива нашият съгражданин кап. Васил Данаджиев.
В Сръбско-българската война той е командир на 3-та батарея от 1-ви артилерийски полк. Взема участие в боевете при Цариброд (2 ноември) и Драгоман (3 ноември). На 5 ноември е изпратен на Сливнишката позиция, да защитава Преславския редут, край село Алдомировци. Същият ден, към 2 и половина часа, докато следи с бинокъла си изстрелян снаряд, вражески снаряд улучва амбразурата на редута и капитан Данаджиев загива на място. Капитан Васил Данаджиев е награден посмъртно с орден “За храброст” IV степен, II клас.
Информация на РИМ Търговище