Когато говорим за хайдушкото движение в Търговищкия край, веднага се сещаме за Никола Симов – Куруто, знаменосеца на Ботевата чета. Малцина обаче знаят, че нашият край може да се похвали и с цяла хайдушка чета. Това е Четата на Шумтилите. За тази чета се знае твърде малко и то най-вече от спомените на стари хора.
Всичко започва през 1856 г., когато над село Дългач се спуснала поредната епидемия – холерата. Жителите на селото избягали в гористата местност Гяурово, където следите от тяхното пребиваване стояли до 1964 г., когато въпросната кориябила изкоренена. От това се възползвали местните дерибеи Гьоч Мехмед и Кара Сали, които безпокоили често местните българи. Една от тях била баба Станка, която трябвало често да ги посреща като гости и да ги храни и пои до насита. От тях пострадал преди години Кара Добри, чиято сестра била отвлечена, а той – посечен при опита да я спаси. Този път те издебнали в гората хубавата българка – Руска, изгората на Димитър Коюолу, и я озлочестили. Сега вече чашата на търпението преляла. Димитър Коюолу, братовчедите му Димитър Карадобрев и Стоян Карадобрев, устройват капан на главорезите и им видяли сметката. Първо бил убит Гьоч Мехмед, а тялото му захвърлят в старата кория. Наскоро след това бил заловен и Кара Сали, който бил обесен на един кавак в местността Могилата. След това грабват калъча и хващат шумата. Дали затова или по-вероятно защото и тримата били внуци на Димитър Шумтила, малката им четастанала известна като Четата на Шумтилите. Тя била образувана по образец на тази на Кара Танас войвода, техен вуйчо. Състояла се от 10-12 човека от Дългач и околните села. За войвода бил избран Димитър Коюолу, роден през 1825 г. в Илаковрътските махали, а знаменосец станал братовчед му Димитър Карадобрев Велкоолу, роден през 1827 г. в махала Велковци, чийто дядо бил известния Велко байрактар от четата на Кършо войвода. В нея влизали още Стоян Карадобрев, брат на знаменосеца, братята Вачкоолар – хайдут Пенко и хайдут Танас от Ашиково, днес Певец. Имало и няколко човека от Кочово. За убежище им служили скалните манастири в м. Ак дере, а вода пиели от близкото Хайдушко кладенче, днес известно като Кьор пунар. Тяхното име носи и Хайдушки дол, местност северно от село Дългач в дебрите на Хайрет кору. През нея минавал пряк път от Шумен към Кочово и по долината на Калайджи дере, покрай Осен и Калково се спускал в Ески Джумая. По него пътували търговците за прочутия Ескиджумайски панаир, които често били обирани от хайдутите. Затова той бил известен още като Хайдут йолу – Хайдушки път. За него споменават в пътеписите си редица пътешественици, минали по него.Четата действа близо 15 години, от 1856 до 1870 г. Те били кадии на кадиите из Шуменското плато, Преславския, Върбишкия и Котленския балкан. Смелите хайдути всявали страх у поробителя и радост у техните жертви – българите. Най-голямата им акция била нападението над обоза, отиващ на прочутия Ескиджумайски панаир. След тази акция през 1870 год., следите на четата се губят. Последните сведения за тях са от Котленския балкан, където вероятно четата е разбита от преследващите я потери. Оцелелите се пръснали, кой където намери. Останал сам и ранен, войводата отива на панаира в Ески Джумая, за да потърси свои роднини, където да се укрие временно. Там обаче бил разпознат от едно турче, по изгорения от лула ментал /наметало, което принадлежало на убития от хайдутите негов чичо/ и бил заловен. По-късно осъденият войвода е изпратен във Видинския затвор, известен като Бабини Видини кули. Свидетелство за престоя му там е собственоръчно издълбания надпис “Д. Куюв” на една от стените в помещението за разходка. Но и там стените се оказват ниски за буйния българин. По време на една разходка, той успява да прескочи високите зидове и се хвърля в студените води на Дунава. Доказателство за това ни дава регистърът на затвора, съхраняван в ОДА – гр. Видин, където срещу името му пише – избягал. И наистина, след няколко години по румънски търговци на Ескиджумайския панаир той изпраща известие до близките си, че е жив и здрав. Изпраща им и малко пари, като казал, че в Балкана има скрити още много пари, но за тях ще мислят като му дойде времето. За съжаление обаче, още следващата година същият търговец донася вестта за неочакваната му смърт в Букурещ. Така си отива от този свят и този славен българин.
Братовчед му Димитър Карадобрев оцелява, но загубва окото си при защитата на знамето. Затова получава прякора Кьор Митю. По-късно обаче и той намира смъртта си от турски ятаган, по време на Освобождението на Ески Джумая, през януари 1878 г. Знамето на четата се пазело в къщата му до 1934 г., след което става храна на молците в стария скрин.
Валентин Княжевич
