Зад кулисите на кукления театър, сред мъниста и музика, днес ви срещаме с една млада, талантлива и много чаровна дама – Светлина Станчева. Тя е родом от Търговище, завършва Първо СУ „Св. Седмочисленици“, а след това НАТФИЗ. Талантът й започва от родния град с фолклорната музика в „Шарено герданче“, кръжока по актьорско майсторство, и още, и още и още, до днес, за да бъде ТВОРЕЦ на пълен работен ден по призвание и талант – и на сцената, и в живота, където винаги е себе си.

– Светле, разкажи на нашите читатели как започна твоята актьорска кариера и какво те привлече към театралното изкуство?

– Ако трябва да го синтезирам в едно изречение, бих казала така: „Попаднах на точното място в точното време.“ Бях на 15 години, когато в училището, където завърших средното си образование – Първо ОУ „Св. Седмочисленици“ – имаше различни занимателни кръжоци и един от тях беше по актьорско майсторство. От ранна детска възраст активно гледах Disney Channel, израснах с техните анимации, знаех репликите на някои от тях наизуст – всички техни мюзикъли, игрални филми и др. Мечтаех си да съм част от нещо такова и дори говорех на мама и татко как ще отида в Холивуд. Пусках си касети с български детски приказки по касетофона и заспивах с тях. Имаше и едни 3D книжки с приказки, в които героите можеха да се движат, с които също постоянно играех. Ходих на пеене, танци и още много други творчески дейности, които ме формираха през цялото време и които ме отведоха съвсем естествено до тази сфера. Ръководител на младежката театрална школа беше тогавашният директор на Кукления театър в Търговище – Ивайло Марков. Смело мога да кажа, че той е човекът, който ме потопи в света на театралното изкуство и предизвика в мен интерес и любов към тази професия. Благодарение на него изживях в малък мащаб всичко онова, за което мечтаех от малка – да пея и танцувам на сцената, да уча текстове и да намирам своя усет как те да бъдат поднесени, да творя с приятели, а впоследствие и да усвоя магията на това да вдъхнеш живот на кукла. Не след дълго ме приеха в НАТФИЗ и ето ме днес – 10 години по-късно – оживяваща всички онези приказки от касетките на сцената, занимаваща се с музика и озвучаваща анимационни филми. Вече знам, че това не ми се случи случайно – беше част от тази невидима, предначертана нишка на живота, по която всеки един от нас си върви.

– Всяка работа с изкуство е уникална. В момента си част от семейството на Държавен куклен театър – Русе. Какво ти харесва най-много в този театрален жанр и как се различава от други сцени?

– Работата в Държавен куклен театър – Русе е удоволствие, защото освен всичко, имаме прекрасен директор в лицето на Теменуга Хараланова, която също е от Търговище. Тя винаги повтаря, че е създала дворец на мечтите си, и наистина – още с влизането в театъра – виждаш, че цялото фоайе е направено като един цветен дворец, в който някак си започваш да се свързваш с детето в себе си. Освен това, имам привилегията да работя със състудентите си от академията, а ние, освен колеги, сме и приятели, което прави работата ни още по-истинска и създава един много по-сплотен и задружен екип. Посочвам това като нещо специално в този театър и имам предвид не само актьорския състав, а и всички останали служби в него. Всички се опитват да работят в задружност и разбирателство и да изчистват конфликтите помежду си бързо. Това като че ли е характерно за повечето куклени театри. В тях колективната работа е на първо място, за да се случи един спектакъл – сякаш по-малко се дърпа вниманието върху един човек, за разлика може би от драматичния театър. Там като че ли всеки се бори за монолог и по-главна роля, и това създава повече конфликти и напрежение. Докато при нас – ако един залитне, залитат всички – и без да сме си рамо един на друг, трудно се получават нещата. Може би това най-много ми харесва – екипността.

– Какво е усещането да играеш в куклен театър, където вярата в персонажите понякога се свързва не само с актьора, но и със самите кукли?

– Усещането да си част от куклен театър е като това да имаш нови запознанства постоянно – любопитно, понякога изтощително, но и вълнуващо. Запознаваш се с различни текстове, различни режисьори, различни системи кукли. Но да играеш в куклен театър не е никак лесна задача. Хората не си дават сметка колко труд стои зад това да направиш една кукла жива. Колко часове, дни и месеци на повторение са нужни, за да направиш дори един неин жест убедителен, колко много компоненти трябва да овладееш, за да стане тя продължение на тялото на актьора и така да се стиковат двамата, че да имаш усещането, че те дишат заедно. Много хора не си дават сметка за това, защото, ако ти си си свършил работата както трябва, отвън изглежда така, все едно го правиш с лекота и минимално усилие, но всъщност нещата стоят по съвсем друг начин.

– Как се подготвяш за ролите си? Има ли специални техники или ритуали, които използваш, за да се потопиш в персонажа?

– Много често разчитам на интуицията си да ме води. Представям си как говори този персонаж, как се движи, как изглежда. После, както споменах, започва едно търсене и повторение, докато намериш най-правилния израз. Заставаш пред огледалото заедно с куклата и се потапяш в едно опознаване, разузнаване и провокираш въображението си, за да разгърнеш образа ѝ. А подготовката за представленията започвам с физическа и гласово-говорна загрявка.

– Има ли роля или персонаж, които никога не би забравила и защо?

– Старая се да обиквам всяка една роля, която ми се дава, защото в противен случай рискуваш с истинността ѝ. Но имам три, които са ми влезли дълбоко в сърцето и, както се казва, и на сън мога да изиграя. Едната е „Господарят на забавленията“ в представлението Пинокио на Държавен куклен театър – Русе, защото беше първият ми сблъсък с това да играя с маска, което беше предизвикателно, тъй като всичко на лицето ти е ограничено – глас, очи, дишане – и имаш едно немалко пречещо обстоятелство. С нея открих различен потенциал на моите възможности – една по-мощна и бурна страна на себе си. Другата е „Лиса-Алиса“ от същото представление – с нея спечелих първата си индивидуална актьорска награда за поддържаща женска роля от Международния куклен фестивал Златен делфин. Третата е „Нина Заречная“ от спектакъла Чехов търси талант, защото беше първата ми работа върху по-сериозна драматургия и защото с нея, и благодарение на режисьора Михаил Милчев, разбрах, че имам интерес и качества да се занимавам и с драматичен театър.

– Какво беше най-голямото предизвикателство в твоето образование в НАТФИЗ и как се е променил подходът ти към актьорството през годините?

– Какво не беше предизвикателство в следването ми в НАТФИЗ – се питам аз!  Беше много трудно, признавам си. Животът ми се дели на „преди“ и „след“. Има по-възрастни актьори, с които съм разговаряла, и те самите споделят, че НАТФИЗ им е бил по-тежък за изкарване дори от казармата. Не спиш, не ядеш, много труд, много стрес и тотална изолация от външния свят. Това ми беше най-предизвикателно – раздялата със семейството, приятелите ми и невъзможността да ги виждам с месеци. Мисля, че това ми остана като някаква травма. В общи линии, никак не беше лесно. Неслучайно бяхме приети 25 души в класа, а се дипломирахме 14. Трудно се издържа психически. Имаше много моменти, в които съм искала да се откажа. Но успях. Издържах и благодарение на това, че срещнах любовта. Въпреки всички трудности, следването в академията изгражда в теб силен характер и възпитава професионализъм, който се усеща в подхода към работата.

 

– Още от дете имаше таланта и възможността да се изявяваш на търговищка сцена. Пазиш ли тези първи твои крачки в актьорството като спомен?

– Разбира се, те са ме отвели на мястото, на което съм сега. Дали са ми увереност и смелост.

– А какво за теб е Търговище?

– Търговище за мен винаги ще бъде дом. Каквото, предполагам, е родният град за всеки човек. Тук е семейството ми, което много обичам, и заради което обичам и него. Всеки път, когато се връщам, ме обзема едно такова свойско усещане. Сякаш улиците, пейките, дърветата – всички места, на които съм била – са си мои и никой не може да ми ги вземе. Тук са започнали всички мои мечти. Няма как да не ми е скъпо.

– Музиката и актьорството вървят ръка за ръка при теб. Какво е мястото на музиката в живота ти и как се интегрира в твоето творчество?

– Основно изразявам себе си в музикален план чрез дует „Послепис“. Част съм от него с партньора ми и в живота – Димитър Пишев. Там имам възможност да творя по съвсем различен начин от театъра и да създавам свои авторски текстове и песни. Може да чуете нашата музика в YouTube и Spotify.

– Има ли някакви музикални проекти, по които работиш в момента или планираш да съчетаеш актьорските си изяви с музикално творене?

– Живот и здраве, планираме да запишем и изкараме още авторски песни с дует „Послепис“, а в актьорски план точно сега ме хващате в интензивни репетиции на предстоящия ни мюзикъл Аладин и вълшебната лампа. За първи път правим мюзикъл и това е много вълнуващо за мен. Освен с режисьора на спектакъла, работим с хореограф, вокален педагог и композитор и симбиозата между всички тези звена е много обогатяваща. Премиерата ще е през ноември.

– Какъв стил музика обичаш да слушаш и може ли това да повлияе на твоите роли или изкуство по някакъв начин?

– Обичам много стилове музика, освен един определен, който според мен в България трябва да се забрани със закон. Много често слушам музика според настроенията си. Когато се чувствам енергична – слушам рок. Когато ми е спокойно – джаз. Когато искам да си вдигна настроението – суинг. Когато ми се пее – поп и прочие. Музиката е велико изкуство и докосва душата по много фин начин. В този ред на мисли, може да бъде много полезна в изграждането на образа. Например, като си зададеш и отговориш на въпроса: „Каква музика слуша моят герой?“

– Ръчно направените бижута са нещо специално. Това е друга част от твоя творчески заряд. Как започна твоята любов към създаването на бижута и какво те вдъхновява?

– Исках да правя нещо, което да ми помага да си почивам от театъра и да ме успокоява. Освен това, от малка експериментирам в изработването на различни неща с ръцете. Правила съм бижута от самосъхнеща глина, ключодържатели от полимерна глина, телени човечета, сватбени буркани (които все още правя за подаръци), докато най-накрая стигна до това, което ми е най-приятно, а именно – изработка на бижута от мъниста. Майка ми и сестра ми са събудили в мен интерес към всякакъв вид ръчни изработки. Самите те постоянно творят някакви нещица. Татко също, освен учител, е и творец в професията си на мебелист, а за там трябват доста сръчни ръце. Освен това, всички мои баби са можели да плетат и може би тази сила, енергия и вдъхновение в ръцете се предава през поколенията, макар и под различна форма.

– Как балансираш творчеството си като актриса и дизайнер на бижута? Изправяш ли се пред някакви трудности, когато трябва да се справяш с два толкова различни аспекта на изкуството?

– На този етап не успявам много да ги балансирам. Театърът изисква пълно отдаване и заетостта в него е много голяма. Бижутата пък, от своя страна, също изискват време и се правят бавно. В повечето случаи остават на заден план, защото не са ми основната работа. Въпреки това, се старая да се държа във форма и да уча нови плетки във времето си за почивка. Сега например съм си взела всички материали в театъра и в някакви малки паузи се старая да правя и бижута, и да изпълнявам поръчки.

– Каква е концепцията зад твоя бранд? Има ли определени материали или стилове, които предпочиташ при изработката на бижута?

– Брандът ми се казва „Мъничко“ и идеята зад него се роди от това, че аз самата съм мъничка на ръст, имам мънички ръце, работя с мънички мъниста и всеки може да си намери нещо мъничко за себе си. Бих казала, че за него абсолютно важат думите: „Нещо мъничко, но от сърце.“ Даже, когато подарявам мое бижу на някого, го подарявам с тези думи. Работя главно с мъниста и са ми много интересни различните плетки, които могат да се създават с тях. Например цветята. Може да разгледате профила ми в Instagram: @mynichko

– Търговище и Русе са два различни града, в които си живяла, в София си учила. Какво ти дадоха тези места в творчески план? Какво е да бъдеш актриса, родом от малък град?

– Търговище е началото на всичко, което ми е дало тласък да тръгна по този творчески път. Но някои срещи с различни хора и учители бяха сформирали в мен едно убеждение, което забелязвам и при други хора от по-малки градове – и то е, че по някакъв начин талантът се степенува. Вярвах, че ако някой се справя много добре в дадена област, то е просто свише, а не плод на много практика, упражнения и знания. Това убеждение те вкарва в излишни съмнения и неувереност в себе си – в едно сравнение на това колко си талантлив и колко не, което е губене на време. Защото няма неталантлив човек. Всеки се ражда с талант в дадена област. И няма степен, която да го определя – има усилия, които полагаш, за да го развиваш, и, разбира се, правилните хора, от които да се учиш. В София и Русе това убеждение лека-полека започна да се разбива, благодарение на срещата ми с толкова много професионалисти в различни области. А ако с нещо ме е дарила съдбата – то е с това, че срещнах такива хора.

– Какви са твоите мечти и амбиции за бъдещето? Има ли роли или проекти, които мечтаеш да осъществиш?

– Честно казано, нямам конкретна роля, която на този етап мечтая да изиграя. Усещам, че по-нестандартните и, казано по актьорски, по-характерните роли ме привличат. Събуждат в мен различни пластове, което изненадва и мен самата, и ще се радвам да продължавам да се докосвам до такива. Наскоро ми беше дадена роля в късометражния филм “НужникЪ” с режисьор Девина Василева, който предстои да излезе в пространството, и това ми припомни, че определено имам мечти и в областта на киното. Заснемането на този филм и работата с режисьора много погъделичка актьорската ми природа и събуди още по-голям интерес в мен в това направление. Вярвам, че всеки проект и всяка роля, която идва към мен, си е била предначертана за мен. И каквото трябва – ще дойде в правилния момент.

– Как да запазим детското в себе си? 

– Според мен – като прощаваме. Децата си прощават бързо всичко. Това те освобождава отколкото да стоиш в негативни мисли и да нагнетяваш битието си. Просто прощавайте… и на себе си преди всичко. Позволявайте си да правите грешки и да си прощавате за тях. И грешките на другите прощавайте. Всички се учим. Всички сме тук за малко. И го казвам от позиция, на която аз самата много се уча на това.

 

Симона  Алексиева