Музиката е любов –  Да вдъхновяваш чрез песента е най-голямата награда

 

Как се ражда една мечта? Понякога е в песен, която звучи у дома, понякога е в дете с дезодорант в ръка пред огледалото, но винаги започва с усещането за преживяване, за емоция, за вдъхновение, за чувство. А музиката не просто се слуша – тя се преживява, тя се чувства, тя вдъхновява, тя е емоция.

Днес ви срещаме със Симона Рускова. За нея музиката е не просто професия, а мисия и личен път. Възпитаник на Второ СУ „Проф. Никола Маринов“, изпълнител, певец, музикант, артист. Симона завършва Музикалната академия, а след това се връща отново във Втора гимназия – но този път като преподавател по музика. През тази учебна година професионалният й път я отвежда в София, където е част от екипа на частно училище.

–Откъде започна любовта ти към музиката? Спомняш ли си първия момент, в който осъзна, че това е твоят път?

– Като всяко дете и аз съм пяла с дезодорант в ръка пред огледалото, представяйки си, че съм на голямата сцена. Имах няколко диска с песни, а една от тях – „Тя“ на „Трамвай номер 5“ – звучеше непрекъснато у дома. Винаги, когато я слушах, се пренасях в друг свят и виждах себе си на сцената. Тогава, разбира се, не знаех, че точно това ме чака в живота, но усетих, че музиката ще бъде моят път.

 

– Кой човек или събитие оказа най-голямо влияние върху решението ти да се посветиш на музиката?


– В различните периоди – различни хора. Винаги е имало такива, които да ми казват какво мога и какво не мога, които да ме подкрепят за едно и да ме обезкуражават за друго. Така беше и с музиката. Но човекът, който най-силно ми повлия и който не ми позволи да се откажа, бях самата аз. Борих се със съмненията, с приказките на хората, които твърдяха, че не ме бива и че е по-добре да спра. Само аз знам какво ми беше тогава, но именно затова днес знам как да вдъхновявам и подкрепям онези, които също си мислят, че не могат – само защото някой друг, някъде по пътя и израстването им, го е казал.

– Ти завърши Музикалната академия, а преди това имаше множество награди. Кои са най-запомнящите се моменти от този твой период?

– Най-важната ми награда беше първата – през 2014 година на един конкурс в Карлово. До този момент цели две години се прибирах само с дипломи за участие. Беше ми много тежко и си бях обещала, че ако не спечеля награда – дори и малко поощрение – ще се откажа. За едно дете, което се бори, две години са цяла вечност. И тогава се случи – взех първото си първо място. Беше като знак от съдбата, който ми каза: „Продължи!“ . След този момент вече нямаше нищо, което да може да ме спре да се развивам. Увереността идва в най-изненадващите мигове и никога не знаеш кога точно ще настъпи твоят момент.

 

– На какво те научиха твоите учители по музика?

– Научиха ме на всичко – от теорията, през хаоса на нотите, хармониите и мелодиите, до най-важното – как чрез музиката се възпитава човек и как чрез песента се изгражда характер. Благодарна съм им за това, защото именно благодарение на тях днес знам коя съм.

– В Търговище изгради силна музикална връзка с децата и младежите, на които преподаваше. Какво ти даде тази работа като учител по музика?

– Винаги съм казвала, че децата ме научиха на много повече, отколкото аз тях. Когато започнах работа, не знаех какво е да застанеш пред 30 ученици и да преподаваш. А след три години си тръгнах като човек, който вече беше научил от тях много повече, отколкото някога си е представял. Те ме научиха на търпение, уважение и любов. Те не ми дадоха само отношение „учител–ученик“, а ми подариха второ семейство. И до днес оставаме приятели, не съжалявам за нищо.

 

– Какво е усещането да видиш децата, които ти си подготвяла, на сцена, когато правихте концерти?

– Винаги е било едновременно гордост и страх. Аз треперя повече от тях, защото не съм на сцената. Ако аз объркам – знам как да го оправя, но там са те и това е тяхното изпитание. Докато пеят, всеки тон минава през мен, заедно със спомените колко труд сме вложили в тази песен. Но най-голямата радост е да видиш как едно дете, което в началото е казало „Това е трудно, няма да успея“, в един момент започва да вярва в себе си и излиза на сцената с пълна сила. Чрез музиката се изграждат характери – и вярвам, че съм успяла да го направя.

 

– Какво те вдъхнови да се присъединиш към екипа на частното училище в София? Какви възможности виждаш в тази нова стъпка?

– Вдъхнови ме развитието. Аз съм от хората, на които никога не им е достатъчно и които не живеят на стари лаври – дори аплодисментите си имат срок на годност. Исках да се развивам, да създавам, да давам още повече, и това ме доведе в София. А специално това училище ме остави без думи още в първия ден – прекрасен екип, прекрасно ръководство, чудесна база. Най-важното е, че имам свободата да творя и я получавам в изобилие.

 

– Има ли разлика в подхода към преподаването на музика в по-иновативна училищна среда?


– Да, разбира се. В иновативната среда акцентът не е само върху знанията и уменията, а върху емоцията, личния израз и креативността. Детето не просто учи песен или техника – то се учи да изразява себе си и да бъде смело. Аз не се вглъбявам в учебника, а наблягам на практическото, защото в музиката именно то е най-важното.

 

– Какво най-много се стараеш да предадеш на децата чрез музиката – техника, емоция, дисциплина или нещо друго?

– Любов. На първо място – любов към себе си чрез песента. След това – любов към музиката. Аз се старая чрез музиката да изграждам характери – силни хора, които, когато чуят „Не можеш“, ще отговорят „Само гледай.“ Основният път към това е любовта – тяхната, на музиката и моята.

– Мислиш ли, че музиката променя децата, а и хората към по-добро?

– Абсолютно. Тя възпитава, изгражда и учи на съпричастност. Музиката може да промени не само дете, а и човек за цял живот.

 

– Ако можеше да върнеш времето назад и да избереш отново професията си, щеше ли да направиш същия избор?

– Да! Не бих променила нищо. Пътят ми дотук не беше лек – минах през камъни и нападки от хората, но именно това ме изгради като характер и ме направи учителя, който съм днес. А аз искам да бъда учител, който вдъхновява, не такъв, който осъжда.

 

– Какво би казала на едно дете, което обича музиката, но не вярва достатъчно в себе си, за да се развива в тази посока?

– Много пъти съм се сблъсквала с такива деца. Почти всяко дете, с което съм работила, е минавало през това. Винаги давам пример със себе си – и аз не вярвах в себе си, а и близките ми не вярваха достатъчно в мен. Но разликата е, че те имат човек, който вярва в тях – мен.

– След 10 години си представяш, че…?

– Със сигурност все още ще съм музикант. С още повече концерти зад гърба си, с лилава коса, повече татуси и същата луда енергия. Мечтая един ден да пея на една сцена с великата Лили Иванова – може би това ще се случи в друг живот, но мечтата си остава.

 

– Липсва ли ти Търговище?

– Обичам града си, обичам семейството си и най-добрата ми приятелка, които оставих там, но на този етап не бих се върнала, тъй като сега стартирам новата крачка напред. Харесва ми, че тук, в София, хората са по-свободно мислещи, а това ми дава въздух и идеи за нови проекти.

 

– Какво си пожелаваш?


– The show must go on.

 

Симона Алексиева