Как едно младо момиче успява да съчетава спорта на високо ниво с учене в тежка инженерна специалност? Какво учи животът в планината и как дисциплината от състезанията помага в университета?

На тези въпроси в “Лицата на Търговище”  отговоря Ренета Ненкова.

Търговищенци са чували името й неведнъж – от завоювани медали по спортно ориентиране. Рени бе възпитаник на Първо СУ „Св. Седмочисленици“, а днес вече е студент трети курс в Университета по архитектура, строителство и геодезия.

– Рени, как избра да учиш именно в УАСГ и специалността „Строителен инженер“? Какви са впечатленията ти от големия град, университета и ежедневието там?

– Като повечето млади хора и мои връстници, и аз не знаех какво искам да уча до средата на 12-и клас. Но тъй като завърших математическата паралелка в Първо СУ „Св. Седмочисленици“, бях сигурна, че ще кандидатствам с математика. В тази насока започнах да разглеждам университетите в България и специалностите, които предлагат това направление. Тази специалност ме грабна най-много, както и възможността за бъдеща реализация след завършването. През първите две години имахме доста изпити, проекти, задачи, упражнения и да си призная честно – не ми остава много време за странични неща. Но София е уникален град за студенти и млади хора, защото предлага голямо разнообразие от дейности. В същото време има и много места, на които можеш да си починеш, да се разходиш, да се насладиш на Витоша и да останеш сам със себе си.

– Неведнъж си прославяла името на Търговище и България със състезания по спортно ориентиране. Доскоро беше активен състезател. Какво научи от този спорт, което ти помага и днес в живота?

– Най-вече на това – да съм самостоятелна и организирана. Имах възможността да участвам в много състезания и още от малка трябваше да бъда отговорна и дисциплинирана, когато имам поставени задачи. Ориентирането ме научи също така и как бързо да си оправям багажа за пътуване, тъй като постоянно пътувахме. Много пъти се е случвало да се прибера от състезание, да си стегна багажа и на следващия ден да тръгна отново.

– Как поддържаш връзката със спорта сега като студент?

– Опитвам се да помагам на отбора, когато имам време – най-вече за тренировките на децата. Освен това продължавам да ходя на състезания, макар че са доста по-малко отпреди. Но на този етап влизам в гората за себе си и за удоволствието, което спортът предоставя. А това чувство за мен е незаменимо.

– Как започна да тренираш ориентиране? Помниш ли първото си състезание?

– Треньорите на Клуба по спортно ориентиране в Търговище „Вариант 5“ – Петранка и Дико, работеха по програма за запознаване на децата от училище с този спорт. Те ни разказваха за състезанията и тренировките, а това лично мен много ме грабна още тогава. Спомням си, че се записахме два пълни класа, но след първия месец бяхме останали само две момичета, а 12 години по-късно – съм само аз. Първото ми състезание беше на ежегодната Купа „Великден“, която се организира от „Вариант 5“. Интересното за мен тогава беше, че майка ми се оказа доста по-притеснена от мен, но беше много забавно – намерих си всички точки и бях супер доволна.

– Какво ти даде този спорт през годините – и има ли нещо, което ти отне?

– Както всеки друг спорт, така и ориентирането те учи на отговорност, на дисциплина, помага ти да си по-самостоятелен и те запознава с много и различни хора.
Въпреки че ориентирането не е толкова развит спорт в България, колкото ни се иска на нас, състезателите, почти във всеки град имам приятели и познати, с които сме пътували и сме се състезавали на различни места. Не смятам, че спортът ми е отнел нещо – да, всяко лято бях някъде и не съм стояла толкова в Търговище, но пък съм обиколила изключително много места в България, както и различни държави.

– Имаш много медали – кой от тях има най–специално значение за теб и защо?

– Най-специални за мен са медалите от международните състезания, но също толкова важни са и тези – от държавни първенства. През последните две години успях да спечеля златни медали във всяка една дисциплина на държавните първенства, което беше изключително важно за мен. Това показа колко подготвена съм, а това е огромно удовлетворение за труда ми.

– Имало ли е момент, в който си искала да се откажеш? Какво те задържа?

– Със сигурност съм имала такива моменти, и то не един. Още в началото, когато започнах със състезанията, повечето ми приятели от училище се отказаха, а аз също исках да се откажа, защото не познавах никого извън моя отбор и нямах среда. А за едно малко дете в повечето случаи средата е тази, която го задържа в спорта. Винаги ме е задържала моята майка – тя не ми е давала да се откажа. След определен период тази идея спря да ми минава през главата. И майка ми се състезава и печели медали, аз също я подкрепям и се надявам да ѝ давам стимул и кураж.

– Приложима ли е дисциплината от спорта в студентския живот? Как съчетаваш ученето с личното време?

– Да, абсолютно. Спортът ме е научил да не се отказвам, дори когато ми е трудно, а това качество ми помогна много през тази година в университета. Организираността и разпределянето на времето също са от значение за един зает студент. Смятам, че всички качества от спорта намират своето приложение и в обучението. По този начин не изоставам с ученето, имам време за себе си, за почивка или за пътешествия. Но в момента приоритет е ученето.

– Какво би искала да работиш?

– Бих искала да работя като строителен инженер, по специалността си. Нашата специалност предлага реализация в различни направления и се надявам да е нещо, което ще ме удовлетворява и ще ми харесва. Мечтая да имам щастлив живот, както досега, и да постигна всичко, към което се стремя – както в личен, така и в професионален план.

– Как се промени през последните години – като човек и като приоритети? Как се справи с прехода от активно спортуване към новия етап в живота?

– Приоритетите ми се промениха откакто съм студентка. Сега търся повече тишина и спокойствие. Разбира се, от време на време всеки има нужда да е между хора, но все повече време прекарвам сама със себе си. Нагаждането в началото беше трудно, дори странно, но сега целта е друга и вниманието ми е съсредоточено върху професионалната подготовка и реализацията.

– Мислила ли си отново да се върнеш към състезателното ориентиране?

– Да, разбира се. Ориентирането е семеен спорт, за който годините са без значение, така че ми се иска да се върна към спорта и се надявам това да се случи по-скоро.

– Какво те вдъхновява?

– Красиви места, хубави гледки и хубава музика.

– Как си представяш живота си след 5 години?

– Надявам се да съм завършила успешно, да работя по специалността си, да съм пътувала много и с поглед към семейство и деца.

– Ако можеше да върнеш времето назад, би ли променила нещо?

– Не. Смятам, че всичко е трябвало да се случи точно така, както се е случило, и благодарение на тези събития съм това, което съм – себе си.

– Ако трябва да избереш една дума, с която да се опишеш, коя ще е тя?

– Целеустремена.

– Какво би посъветвала едно дете или човек, който желае да тренира ориентиране?

– Към децата – да тренират здраво, да не се отказват и да вземат всяка възможност за състезания и лагери, защото това е нещото, което в този спорт те дърпа напред.
А на всеки, който иска да опита – нека пробва, защото е зареждащо, мотивиращо и интересно изживяване.

Симона Алексиева