„Две хубави очи – душата на дете! Две хубави очи – музика, лъчи…“
Думите на поета Яворов изцяло подчертават душевната и физическата нежност на една млада дама от Търговище, събрала в себе си цялата красота на словото и устрема на младостта. Слушайки я, изпитваш вдъхновение от начина, по който разсъждава; гордост – от постиженията ѝ; възхита – че душевността ѝ е богатство, което гради със сърце; вяра – че има такива млади хора като нея, с амбиция и смисъл във всичко, до което се докоснат; удовлетворение – че бъдещето е с градеж и житейска посока – напред.
В „Лицата на Търговище“ днес ви представяме Йоана Евгениева. Тя е родом от Търговище. Завършва средното си образование във Второ СУ „Проф. Никола Маринов“, след което се дипломира с бакалавърска степен по „Педагогика на обучението по български език и чужд език“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. В момента е на финала на магистърската програма „Литература и култура“ в същия университет. Само за последните няколко години има седем награди за проза от престижни национални конкурси, както и публикации в литературно списание. Само преди дни се върна от студентска практика в Китай.
– В своето висше образование ти избираш да изучаваш китайски като чужд език, а преди дни се върна от близо едномесечно посещение в тази, както обичаме всички да я наричаме, „страна на неограничените възможности“. Как се случи това пътуване до Китай и каква беше целта на визитата?
– Пътуването до Ухан, Китай, беше по обучителната програма „China Link International Summer School“, която Институт „Конфуций“ към ВТУ предложи в началото на пролетта, съвместно с China University of Geosciences – Wuhan. Цялото посещение беше изградено на основата на езиков лагер, в който уроците в класната стая са съчетани с усвояване на практически умения. Имахме часове по калиграфия, рисуване на бамбукови пръчки, създаване на оригами, изработка на традиционни дървени ветрила с лак, изобразително изкуство, бижута от мъниста, както и спортни занятия по бойни изкуства – кунг фу и тай чи. Присъствах и на лекции по китайска история и литература, музика и други културни програми. В лятното училище бяха включени и организирани посещения на някои забележителности в града – Yellow Crane Tower (Кулата на жълтия жерав), China University of Geosciences Museum (Музей на Китайския университет по геология), Hubei Provincial Museum (Музеят на провинция Хубей), болница за китайска народна медицина, язовирния бент на река Яндзъ и областта около него, наречена „Three Gorges Dam“.
– Какви бяха първите ти впечатления от културата, хората и градовете, които успя да посетиш?
– Предварително бях запозната с някои от обичаите и културата на населението в Китай. Въпреки това, подредеността на сградите, височината им и осветеността със сигурност доста ме впечатлиха. Спокойствието в начина на живот, изразено в липсата на притеснение, че човек може да бъде нападнат или ограбен, също ми направи впечатление. Имаше много красиви мигове и гледки.
– Имаше ли момент, който ще запомниш завинаги от това пътуване?
– Организираното посещение на кораб с културно-развлекателна програма, която представя любовна история в театрален спектакъл. Това беше само част от естетическото наслаждение, тъй като след приключването на постановката всеки посетител имаше възможност да се разходи по палубата на кораба, докато наблюдава светлините, в които Ухан е „окъпан“ от двете страни на река Яндзъ.
– Срещна ли китайски творци или студенти със сходни интереси?
– Да, срещнах. Постоянно питах местните студенти кой китайски автор биха ми препоръчали да прочета. Беше забавно, тъй като и аз самата едва ли бих имала готов отговор на подобен въпрос, но определено комуникацията помежду ни ми даде нови символи и смисли, върху които да задълбоча вниманието си. Това е много различен светоглед, който със сигурност те замисля и остава в теб.
– Откри ли нещо, което искаш да пренесеш в собственото си творчество от Китай?
– Вдъхновява ме как малкото думи в китайския език могат да носят огромно значение – ясни, лаконични, но дълбоко метафорични. Дори самите йероглифи съдържат цял свят смисъл, който искам да предам в собственото си творчество.
– Разкажи ни как избра Великотърновския университет – или той избра теб?
– Всъщност решението ми по отношение на Великотърновския университет беше спонтанно, дори бих казала емоционално, за което изключително много се радвам, защото по този начин послушах вътрешния си глас. Последните две години от училище усилено се подготвях за кандидатстудентски изпити в медицинските университети в страната, макар че от самото начало знаех, че не се чувствам на мястото си в тази област. С настъпването на епидемията от Ковид-19 осъзнах напълно, че преодоляването на предизвикателствата в медицинската сфера би било изключително трудно, предвид емоционалността ми, и, още преди самите изпити, реших, че ще променя професионалната си насоченост към хуманитарната област. Българският език, от своя страна, винаги е бил любимият ми предмет в училище, а изучаването на китайски ми се стори добро предизвикателство, с което да се занимавам. С широка усмивка на лице бих споделила, че определено не сгреших в преценката си, тъй като запознаването с една напълно чужда култура разви много светогледа ми, както и желанието ми все повече да я изследвам.
– Има ли преподаватели или срещи в университета, които оставиха ярък отпечатък върху теб?
– Трудно ми е да назова конкретни имена, защото преподавателите ми, освен че са професионалисти, са и много чистосърдечни хора, с които може да се дискутират различни теми и въпроси. Най-голяма близост изградих с преподавателите от катедра „Българска литература“, тъй като там протича обучението ми в магистърската програма. Освен това някои от тях ръководят и Литературно-дискусионния клуб към университета, който изключително много ми помогна да развия писателското си мислене и умения, както и да изградя критическо самосъзнание, запознавайки се с нови текстове.
– Помниш ли първия си литературен успех? Какво означаваше той за теб тогава?
– Не знам дали точно този случай мога да определя като „пръв“, но в дванадесети клас спечелих награда за философско есе към университета, с което всъщност разбрах, че искам да експериментирам с различни жанрове и форми. Без съмнение чувствам удовлетвореност от текст, който съм писала с труд и усърдие.
– Какво те вдъхновява да пишеш поезия – хората, градовете, моментите между редовете?
– За мен поезията има парадоксална същност – тя се поражда спонтанно и рядко нещо може да я предизвика, макар че е умение, което се усвоява. Най-често при мен е породена от спомени за места и чувства, но и от емпатия към одушевени, а понякога и към неодушевени предмети.
– Имаш ли определена тема или чувство, към което винаги се връщаш в писането си?
– Ако мога да обобщя темата, по която най-често пиша, бих я назовала с топоса „Велико Търново“. Допреди да стана студентка, градът не ме е впечатлявал, но днес не мога да се наситя на живописните пейзажи, които етажираните къщи „рисуват“. Те ме карат да си мисля за всички случки, които паветата са видели и продължават да виждат в старопрестолния град.
– Само за последните три години си отличена с две първи награди от XIII и XV национален конкурс „България и Китай – древни и уникални цивилизации“ към Институт „Конфуций“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, в категория „Култура и литература“, раздел „Стихотворение“; награда за поезия в XVIII национален литературен конкурс за стихотворение и разказ към Софийски университет „Св. Климент Охридски“; първа награда в национален конкурс за стихове „Моето синьо лято“; награда „Следовник на Аура“ от Национален студентски литературен конкурс „Проф. д-р Асен Златаров“, както и поощрителни награди и две публикации в „Литературен вестник“. Има ли особено значима за теб?
– Може би най-значима през тази година беше наградата за стихотворение, която получих от Софийския университет, лично връчена от проф. Амелия Личева на тържествена церемония по повод 24 май. Удоволствието да бъда в Алма Матер и да получа наградата лично ме изпълни с вдъхновение да продължавам да творя.
– Какво усещане е да бъдеш отличен за нещо толкова лично, колкото е творчеството?
– Изключително приятно е да видиш, че някой друг е усетил редовете по същия начин или пък по напълно различен, но емоционалната сила на текста е била също толкова голяма. Това е най-голямата награда.
– Какво мислиш за младите писатели и изобщо за българските автори?
– Смятам, че имам какво да науча от българските автори и с удоволствие ги чета. Дори с нетърпение следя литературните клубове и сцени, чрез които се осъществяват представяния на автори и дискусии със самите тях. Всеки текст разширява перспективата на читателя – независимо дали му харесва или не. Именно така се изгражда и критическото мислене, и личното мнение – чрез повече прочетена литература. За мен е интересно също така да следя и тенденциите в нея – онова, което може да се отличи в почерка на съвременните писатели и въпросите, които ги вълнуват.
– Мислиш ли, че малките градове раждат по-чувствителни и наблюдателни автори?
– Малките градове наистина дават различна перспектива – тук тишината и близостта между хората правят автора по-чувствителен и наблюдателен. Разбира се, ако той притежава тази чувствителност, защото е невъзможно тя да бъде научена, ако не идва отвътре – мястото може само да я подчертае.
– Какво място заема Търговище в твоя вътрешен свят и в писането ти? Би ли се върнала да работиш и да твориш тук?
– Търговище за мен е усещане за уют и спокойствие – в писането ми се проявява чрез малките детайли, които още се опитвам да уловя и изразя напълно искрено. Все още искам да опознавам и други градове, но знам, че винаги сърцето ще ме връща у дома.
– Каква е твоята мечта като писател? Има ли сцена, на която искаш да бъдеш прочетена? Или книга, която да напишеш?
– Мечтая да намеря онзи стил, който ще ме отличи и ще ми позволи да задълбоча амбициите си в една книга. В момента времето ми е посветено на академичните задължения, а писането изисква вътрешна тишина, която скоро се надявам да намеря отново. Дебютната ми стихосбирка постоянно се оформя в съзнанието ми под различни образи, но най-важното е тя да бъде искрена – така че да разкаже за пътя, който съм извървяла като автор.
– А ако можеше да зададеш въпрос на своето бъдещо аз след 10 години – какъв би бил той?
– Бих попитала: „Щастлива ли си с това, което правиш и което си?“. Вярвам, че отговорът на този въпрос носи най-дълбоката истина за човека.
– Какво ти предстои сега?
– В момента се занимавам пряко с проучвания и писане на магистърската си теза. Стремя се и към успешна реализация като учител, но паралелно с това продължавам да сбъдвам мечтите си, да вървя и да се развивам по творческия си път. На Вашите читатели бих пожелала да се доверяват на вътрешния си глас и да посрещат всяка трудност с отворено сърце – защото думите, срещите и мечтите винаги ни намират, когато сме готови за тях.
Симона Алексиева
