Тео Елмазов: Да преживяваш изкуство също е изкуство

За театъра като призвание, любов и начин на съществуване

Всеки път, когато Тео Елмазов излезе на сцената, изгрява звезда. И не защото звучи клиширано, а защото става по-светло, по-одухотворено, по-емоционално. Той носи онази жизненост и енергия, която само публиката може да оцени и разпознава във всичките му роли и образи – както в театъра, така и в киното. Той е от онези емблематични, разпознаваеми артисти, които с човечност представят онзи рядък усет към живота и неговия смисъл.

Теодор Елмазов – не само като присъствие и чувство за хумор, но и като човек и професионалист – впечатлява с лекотата, с която превръща сложното в достъпно, драматичното – в смешно, а сцената – в място за истинска среща с публиката. Срещата ни с него бе откровен разговор за смеха като спасение, за театъра като призвание и за пътя на изкуството.

Теодор Елмазов е роден през 1960 г. във Варна. През 1987 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“ в класа на доц. Богдан Сърчаджиев. През годините работи в театрите в Габрово, Димитровград и Сливен. През 1995 г. започва да играе в Народния театър „Иван Вазов“. Сред по-известните му роли там са Диди във „Вълшебна нощ“, Свирката в „Сън в лятна нощ“, Тринкуло в „Бурята“, Кривата гуша в „На дъното“ и други. От юли 2019 г. е в трупата на Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“. Търговищката публика го познава като специален гост в Драматичен театър – Търговище, с постановките „Животът, макар и кратък“ и „Обслужване по стаите“.

– Разкажи ни как започна пътят ти към актьорската професия? Как Теодор Елмазов стана известен български актьор?

– Интересът ми към театъра се зароди още в ранна детска възраст. Моят свако и моята леля бяха артисти във Варна. Покрай тях прекарвах много време в двата театъра – Кукления и Драматичния, където работеха. Това със сигурност ми повлия още тогава. Спомням си в началното училище как ми доставяше голямо удоволствие да разсмивам и забавлявам хората около мен – приятели, съученици, учители. В гимназията много ме вдъхновяваха филмите на Луи дьо Финес – опитвах се като него да правя преувеличени реакции, да „преигравам“, да влагам повече енергия от необходимото за комедиен ефект. След това дойдоха филмите на Чарли Чаплин – тогава това кино беше като учебник за мен. В юношеските години ме включиха в някои постановки, които бяха първите изяви пред по-голяма публика. Усетих, че това ще бъде моят път напред. Кандидатствах няколко пъти в НАТФИЗ и на четвъртия път ме приеха. Не се отказах и знаех, че с това искам да се занимавам.

– Зад гърба си вече имаш множество роли, самото изкуство се променя с предизвикателствата на времето, различни през годините. Какво те зарежда и мотивира днес?

– Смешното в живота, забавното в ситуациите. Някога играехме абсурдни пиеси, а сега самият живот стана абсурден. Затова на сцената трябва да се играе нещо различно – като контрапункт, за да има равновесие. Забелязах, че абсурдните текстове вече не звучат така, а напълно реалистично. Колкото и сложен да става животът, смешното винаги има приоритет при мен. Дори в най-драматичния образ търся комедийното, за да стане трагикомичен – както е в живота. Нищо не е само черно или бяло. Този подход ми помага и в работата, и в живота.

– Освен на театралната сцена, публиката те харесва и от киното. Също така си озвучавал герои от филми. Каква е разликата и какво е общото за теб между тези сфери?

– Всичко ми харесва. Мисля, че съм попаднал там, където трябва, и че съм намерил смисъла на своето съществуване чрез работата си. Това ми доставя огромно удоволствие. Общото между всички тези роли е, че аз съм в тях (смее се). В киното съм снимал повече в чужди продукции, отколкото в български. В телевизията също имам покани, за което съм благодарен. А анимационните герои ми се отдават много, защото ги харесвам доста като персонажи – имат завършени емоции и много смисъл.

– Повечето актьори казват, че обичат всичките си роли и все пак имат любими. Кои са твоите?

– Да, наистина мога да кажа, че всяка роля ме е докоснала по свой начин. През 1994 г., когато излезе „Дон Кихот“ в Народния театър, това беше ключов момент в развитието ми. След тази роля дойде период на доказване в рамките на около четири години и тогава ме назначиха на щат. Не мога да забравя и „Бурята“ от Шекспир. Ролите в тези представления бяха знакови – и за театъра, и за мен: забавни, смешни, трагикомични.

Във „Вълшебна нощ“, където играя Диди, текстът е изключително силен. Чрез комедийни етюди представяхме много сериозни и съкровени истини – от онези смешни истории, които всъщност те хващат за гърлото. В „Суматоха“ на Иван Добчев ролята също има специално значение за мен, тъй като имах само една седмица за подготовка до премиерата. Във всяка роля оставяш част от себе си. Всяка те учи на нещо, ако подходиш отговорно и задълбочено – към текста, към образа, към режисьорската идея.

– Кои са били твоите вдъхновители?

– По пътя си имах щастието да се срещна с едни от най-големите имена в театъра – Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел. Работил съм и с много колеги, които вече не са сред нас – Велко Кънев, Тодор Колев и други.

– Смехът ли е този, който достига най-бързо до хората?

– Казват, че светът е оцелял, защото се е смял. Смехът е много полезен – и физически, и емоционално. Здравословно е да си усмихнат и позитивен. Нашата задача като хора, занимаващи се с хумор и сатира, е да повдигаме духа на публиката и да ѝ показваме другата страна на монетата. За мен е огромно удоволствие, когато хората се смеят, аплодират и се забавляват.

– Как усещаш публиката в Търговище на представленията, в които си участвал? Малко преди празниците представихте премиерата на спектакъла „Обслужване по стаите“.

– Публиката в Търговище е много емоционална. Спектакълът „Животът, макар и кратък“ беше приет изключително добре – получихме много поздравления, както и премиерният „Обслужване по стаите“. Лично мен ме посрещат с уважение, аплодисменти и топло отношение. Мога само да благодаря на търговищката публика. Театърът е храна за душата и тя я заслужава. Той има и възпитателни функции – не само забавлява, но и поучава, насочва, дава съвети. Надявам се и занапред да запалва интереса на все повече хора, както изкуството във всичките му форми.

– А има ли роля, която би искал да изиграеш в киното?

– Може би любовник-неудачник (смее се). Това е дефицитна, но много забавна и колоритна тема. Бих искал и нещо историческо – древната история много ме увлича.

– Какво трябва да носи един актьор в сърцето си?

– Любов – към това, което прави, и към хората. И безрезервна отдаденост.

– Театърът за теб е…

– Призвание, любов, начин на съществуване. Да преживяваш изкуство също е изкуство. Театърът е велико изкуство – случва се тук и сега, не се повтаря. Всяко представление е различно. Уникално е!