За актьора Любомир Фърков Търговище не е просто град от професионалната му биография. Именно тук, през 1975 година, започва неговият път към голямата сцена – след една неочаквана среща, едно прослушване и една подадена ръка, която променя живота му. Днес, десетилетия по-късно, той продължава да се връща с признателност към театъра, който първи му дава шанс. 

 

  • Кога за първи път почувства, че Търговище не е просто град, в който играеш, а място, което те приема?

 

  • Любовта ми към Търговище започна още през далечната 1975 година. След неуспешен кандидатстудентски изпит във ВИТИЗ пристигнах в Търговище с намерението да стана стажант-актьор – тогава имаше такава възможност. Поканата беше от режисьор, с когото се запознах по време на снимките на един филм. Представи ми се като главен режисьор на търговищкия театър и ми предложи да започна работа там. Когато пристигнах с влака, се оказа, че такъв режисьор изобщо няма. Вероятно съм изглеждал много разочарован, защото тогавашният директор на театъра – Пейчо Драгоев – ми предложи все пак да се явя на прослушване. Даде ми пари за нощувка в хотел „Мизия“ и за вечеря, защото нямах никакви средства. На следващата сутрин се явих пред комисия от седем-осем души. Харесаха ме и така започна моята артистична кариера. Година по-късно вече бях приет в театралната академия, но първата подадена ръка никога не се забравя. Затова след годините в Сатиричния театър избрах да се върна и да продължа да работя именно в театъра на Търговище.

 

  • Ако трябва да опишеш театралната публика в Търговище с три думи – кои биха били те?

 

  • Прецизна, емоционална и критична. Публиката в Търговище е различна от тази в София. Столичната публика има много повече възможности и избор. Тази в Търговище обаче е изключително внимателна, преживява силно случващото се на сцената и не прощава компромисите.

 

 

  • Какво те кара да се връщаш отново на тази сцена?

 

  • Отговорът ми винаги е един и същ – огромната любов към театъра и към актьорската професия. В киното и телевизията можеш да повториш една сцена десет пъти. В театъра имаш само тази вечер и това, което ще се случи между теб и публиката. Затова живото изкуство е велико.

 

 

  • Имаш много постановки зад гърба си – има ли роля, която те е „променяла“ в хода на репетициите?

 

  • Всяка нова роля по някакъв начин ме променя. Не толкова като човек, колкото в начина, по който разбирам света и времето, в което живеем. Всяка среща с нов персонаж ми носи ново познание и ме държи буден. Имам усещането, че по този начин и аз участвам в непрекъснатата промяна на света.

 

 

 

  • Каква част от Любо Фърков влиза в героите и каква част от тях остава в теб след завесата?

 

  • Не мисля, че героите оставят нещо от характера си в мен. Понякога се връщам към тях с някой цитат или жест, но те не променят това, което съм като човек.

 

 

  • В театъра често говорим за „химия“ в трупата. Кое е най-важното условие, за да се случи тя?

 

  • Има химия, има и магия. Преди години всеки театър имаше своя постоянна трупа и именно това беше силата на театъра като колективно изкуство. Не само актьорите, а и техническите служби, администрацията, рекламата, организацията – всички работеха в една посока. Тази химия се създаваше и извън сцената – в театралните клубове, в разговорите след спектакъл. Днес времената са различни. Много актьори идват за кратко, приемайки провинциалния театър като междинна спирка. Единият крак е на сцената, а другият – в телефона, в очакване на следващия голям прожектор. Затова тази хомогенност вече трудно се случва. Но когато я има – тя пак е магия.

 

 

 

  • Коя е най-голямата изненада, която режисьор ти е поднасял по време на репетиции?

 

  • През годините съм имал много изненади – и от режисьори, и от колеги. Но през последните години най-силно ме провокира режисьорът Денислав Янев в постановките му в Търговище и Кърджали. Ролите на Кабът в „Любов под брястовете“, Креон в „Антигона“ и съдия Адам в „Счупената делва“ бяха извън зоната ми на комфорт. Наложи се да търся съвсем нови изразни средства и специална психотехника. Беше истинска бутикова работа.

 

 

 

  • Кой е най-абсурдният момент, който ти се е случвал на сцена?

 

  • Абсурдите в театъра са безброй. Имал съм колега, който излезе на сцената като герой от съвсем друга пиеса. В друг спектакъл, докато на сцената героите вдигаха наздравици, зрител се качи с дамаджана, за да почерпи и той. Разбира се, случвало се е да се забрави текст или още в началото някой да подаде финалните реплики. Това е красотата на живото изкуство. Именно затова изкуственият интелект трудно ще ни настигне.

 

 

 

  • Разсмивал ли те е някога партньор в момент, в който изобщо не е трябвало?

 

  • Имам много колеги, които лесно се разсмиват на сцената. Аз не съм от тях. Но затова пък умея да разсмивам останалите. Случвало се е колеги да напускат сцената, тресящи се от смях чак до кулисите. Това е дарба, но с нея не бива да се прекалява.

 

 

 

  • Какво правите, когато залата реагира съвсем различно от очакваното?

 

  • Случвало се е комедийни сцени да бъдат посрещани с пълна тишина, а на трагични моменти да се чува смях. Имало е и бурни аплодисменти на съвсем неподходящи места. Но това е публиката – нейно величество. Тя сама избира кога да се смее, кога да плаче и как да преживее спектакъла.

 

 

 

  • Ако трябва да опишеш актьорската професия с метафора?

 

  • Има една вечна метафора: „Светът е сцена, а всички ние сме актьори.“ За мен театърът е космос. Вселена, в която човек непрекъснато открива непознатото и остава буден за безкрайните възможности на живота.

 

 

 

  • Кое е най-страшното и най-хубавото в това да бъдеш актьор?

 

  • Най-страшното е да загубиш гласа, енергията и онова, с което Господ те е дарил – способността да излъчваш и да докосваш хората. Най-хубавото е, че можеш да радваш, да променяш хората към добро и понякога дори да ги лекуваш.

 

 

 

  • Вярваш ли, че сцената може да променя хората?

 

  • Днес, в информационния свят, театърът трудно може трайно да промени човека. Може силно да го развълнува, да го накара да се замисли или да му даде нова гледна точка, но поведенческата промяна вече е по-трудна. Въпреки това театърът си остава живо, емоционално и бутиково изкуство, което продължава да възпитава.

 

 

 

  • Как Любо Фърков стана актьор?

 

  • Нямаше един конкретен човек, който да ме насочи. Може би баща ми. Той изпитваше огромно уважение към актьорите. Вкъщи пазеше снимка с автограф на Леда Тасева от Народния театър. Още като ученик участвах във всякакви артистични инициативи, а учители и съученици постоянно ми повтаряха, че трябва да стана артист. Пътят обаче не беше лесен. Кандидатствах четири пъти във ВИТИЗ. На изпитите сценичната треска буквално изтриваше текста от съзнанието ми. Именно престоят ми в търговищкия театър ми помогна да преодолея част от този страх. На четвъртия опит бях приет с високи оценки в театралната академия. Днес вече повече от 46 години съм без прекъсване на сцената. А сценичната треска? Тя така и не си отиде. Просто се научих да живея с нея.

 

 

 

  • Ако не беше актьор, каква професия би избрал?

 

  • Често съм си задавал този въпрос. Имаше трудни години, когато, за да оцелеем, работехме какво ли не. Аз например разнасях шоколадови изделия по магазините. Но винаги знаех, че това е временно. Нищо не успя да промени любовта ми към театъра. Той е храм, в който човек може да се пречисти. Не мога да си представя друг живот.

 

 

  • Ако можеше да играеш един герой цял живот?

 

  • Всички герои, които съм изиграл, са оставили частица в мен. Но ако трябва да избера само един, бих искал най-накрая да изиграя най-трудната роля – самия себе си. Любо Фърков.

 

 

 

  • Какво ти се иска да ни пожелаеш?

 

  • Пожелавам ви вечност и мигновение. Вярвайте във вълшебствата. Радвайте се на лунната светлина. Работете здраво, защото понякога всичко, което не се е случило цял живот, може да се случи в един-единствен миг. А ако искате да сте щастливи за един ден – напийте се. Ако искате да сте щастливи цял живот – бъдете здрави!

 

Симона Алексиева